Джовани Бокачо - Декамерон

Поклонникът завършил словото си, а дамата, която го слушала най-внимателно, си мислела, че обвиненията му са напълно справедливи; тя била уверена, че сполетялата я мъка е наказание, пратено й именно за тоя грях, както казал той, затова рекла: „Приятелю божи, признавам, че всичко, за което говорихте, е вярно и че благодарение най-много на вашите слова можах да разбера какво представляват монасите, които досега смятах за свети люде; признавам без колебание, че постъпвайки така с Тедалдо, аз съм направила голяма грешка; ако е възможно, готова съм на драго сърце да изкупя грешката си по начина, за който вие ми споменахте. Но как да го сторя? Тедалдо няма никога вече да се завърне: той е мъртъв; затова не разбирам защо трябва да ви обещая нещо, което не може да се изпълни.“

Тогава поклонникът отвърнал: „Мадона, както Бог ми разкри, Тедалдо съвсем не с мъртъв; той е жив и здрав и ще бъде много доволен, ако може да разчита на вашата милост.“ Дамата възкликнала: „Какво говорите! Та аз го видях да лежи проснат пред вратата ми, прободен на няколко места с нож, държах го в прегръдките си, пролях много сълзи над застиналото му лице, та всичко това може би е станало причина за ония клевети, които после се разчуха.“ Поклонникът отвърнал: „Мадона, каквото и да казвате, аз ви уверявам, че Тедалдо е жив; ако обещаете и изпълните онова, за което говорихме, надявам се, че скоро ще го видите.“ Тогава дамата казала: „Ще го направя, ще го направя на драго сърце и нищо друго няма да ми достави такава радост, както да видя мъжа си свободен, а Тедалдо — жив.“

Тогава Тедалдо си рекъл че е време да се открие на дамата, да я утеши и обнадежди за спасението на мъжа й, затова казал: „Мадона, за да ви успокоя относно вашия съпруг, налага се да ви разкрия една голяма тайна, която ще трябва да пазите и да не разправяте, докато сте жива.“ Те били сами в един уединен кът на къщата, тъй като дамата имала пълно доверие на поклонника, който й се сторил много свят човек; Тедалдо извадил пръстена, подарен му на времето от дамата след последната нощ, която прекарали заедно, и който той съхранявал най-грижливо, показал й го и я запитал: „Мадона, познавате ли тоя пръстен?“ Щом го видяла, дамата го познала и отвърнала: „Да, месер, някога аз го подарих на Тедалдо.“ Тогава поклонникът станал, отхвърлил от себе си поклонническите дрехи, снел шапката си и като заговорил на флорентински, рекъл: „А мене познавате ли ме?“

Когато дамата разбрала, че пред нея стои Тедалдо, мигом се вцепенила от страх, както хората се плашат от мъртъвците, когато ги видят да ходят като живи; и не се втурнала да посрещне Тедалдо като човек, завръщащ се от Кипър, а понечила да побегне, обзета от ужас, сякаш той се бил върнал от гроба. Ала Тедалдо й казал: „Не се бойте, мадона, аз съм вашият Тедалдо, жив и здрав, никога не съм умирал, никой не ме е убивал, каквото и да мислите и вие, и моите братя.“ Щом се поокопитила и познала гласа му, дамата се вгледала по-внимателно в него и след като се уверила, че той наистина е Тедалдо, разплакала се, хвърлила се на врата му, целунала го и рекла: „Добре дошъл, мили мой Тедалдо!“ А Тедалдо, след като я прегърнал и целунал, рекъл: „Мадона, сега не е време за по-сърдечно посрещане; искам да изляза и така да уредя всичко, че вашият Алдобрандино да се прибере у дома си здрав и читав; надявам се, че до утре вечер ще получите вести, които ще ви зарадват; ако, както предполагам, бъда в състояние да ви успокоя относно неговото освобождение, бих искал още тази нощ да дойда при вас и да ви разкажа всичко много по-спокойно, отколкото бих могъл сега.“

Като облякъл отново поклонническите дрехи и сложил своята шапка, той целунал още веднъж дамата, успокоил я с няколко добри думи, сбогувал се с нея и се запътил към мястото, където бил затворен Алдобрандино, чиито мисли били изпълнени повече със страх от близката смърт, отколкото с надеждата да бъде освободен; Тедалдо влязъл при него със съгласието на пазачите уж да го утеши и като приседнал край него, казал му: „Алдобрандино, аз съм твой приятел, пратен от Бога да те снася, защото Бог се смили над тебе заради твоята невинност; затова, ако ти от уважение към него речеш да ме удостоиш с една малка милост, за която ще те помоля сега, можеш да бъдеш уверен, че утре, преди още да мръкне, вместо да чуеш очакваната от тебе смъртна присъда, ще узнаеш, че си оправдан.“

Алдобрандино отвърнал: „Почтени човече, макар че не те познавам и не си спомням да съм те виждал някъде, щом си решил да се погрижиш за моето спасение, сигурно, както твърдиш, си мой приятел. Трябва да ти кажа, че аз наистина не съм извършил това, за което, както разправят, трябва да бъда осъден на смърт; вярно е, сторил съм други грехове, които може би и ме докараха до тоя хал. От уважение към Господа Бога ти казвам, че ако той сега наистина се смили над мен, аз не само ще обещая, а ще изпълня на драго сърце и нещо по-голямо, камо ли малко; затова искай каквото ти е угодно, защото, ако бъда освободен, непременно ще изпълня всичко.“ Тогава поклонникът казал: „Не искам от теб друго, освен да простиш на четиримата братя на Тедалдо, задето са те докарали до това положение, предполагайки, че ти си виновникът за гибелта на техния брат; искам, ако те помолят да им простиш, да ги приемеш като братя и твои приятели.“ Алдобрандино отвърнал: „Само оскърбеният знае най-добре какво нещо е сладостта на отмъщението и страстта, с която се стреми към него; въпреки това, ако Бог се погрижи за моето спасение, ще им простя на драго сърце, дори прощавам им още сега; и ако изляза оттук жив и свободен, ще се постарая да постъпя както ти е угодно.“