Джовани Бокачо - Декамерон

Щом чула тия думи и познала гласа му, Катела веднага понечила да скочи от леглото, но Ричардо не й дал да мръдне; опитала се да извика, ала той й запушил устата с ръка и казал: „Мадона, цял живот да викате, пак няма да успеете да върнете назад станалото, късно е; ако пък се развикате или направите така, че някои някога узнае нещо за случилото се, последствията могат да бъдат две. Първо — и това не може да не ви засяга, — вашата чест и вашето добро име ще бъдат опетнени, защото и да се помъчите да разправяте, че съм ви примамил тук с лъжа, аз ще кажа, че това не е вярно, че, напротив, аз съм ви накарал да дойдете тук, като съм ви обещал пари и подаръци, а вие сте се разсърдили и сте вдигнали целия този шум, защото не сте получили каквото сте се надявали; вие знаете много добре, че хората са по-наклонни да приемат лошото, отколкото доброто, затова както ще повярват на вас, така ще повярват и на мен. Стане ли така между мен и вашия съпруг ще възникне смъртна вражда и може да се случи или аз да убия него, или той — мен, а това няма да ви достави нито радост, нито удоволствие. Затова, сърце мое, откажете се от намерението си, което хем ще опозори вас, хем ще всади вражда между вашия мъж и мен и ще изложи на опасност живота на двама ни. Вие не сте първата, нито последната излъгана жена. Ако съм ви измамил, направих го не с цел да ви отнема каквото ви принадлежи, а заради пламенната любов, що изпитвам към вас и съм готов да изпитвам винаги, оставайки ваш най-покорен слуга. И тъй като самият аз и всичко, каквото притежавам, и всичко, каквото мога и каквото струвам, отдавна ви принадлежи, искам от днес нататък да ви принадлежа изцяло. Вие сте умна и разсъдлива жена, надявам се, че и в тоя случай ще се покажете такава.“

Докато Ричардо говорел всичко това, Катела плачела, та се късала и макар да била много разглезена и да съжалявала много за станалото, нейният разум все пак й подсказвал, че Ричардо с прав; тя разбрала, че наистина може да стане така, както й казал той. Затова му рекла: „Ричардо, не знам дали Бог ще ми даде сили да понеса твоята измама и оскърблението, което ми нанесе. Аз не искам да викам тук, където дойдох подтиквана от моята наивност и прекомерна ревност; но повярвай ми, няма да се успокоя, докато не разбера, че по един или друг качиш съм получила удовлетворение за това, което ти ми стори; затова пусни ме, не ме задържай повече; ти постигна каквото искаше, получи от мен толкова, колкото искаше; а сега остави ме да си вървя! Пусни ме, моля те!“

Като разбрал, че тя е все още твърде разгневена, Ричардо решил да не я пуска, докато не се успокои; затова започнал да я утешава с най-нежни слова и толкова й говорил, толкова я молил и увещавал, че дамата най-после отстъпила и се помирила с него, след което, със съгласието и на двамата, те останали и прекарали дълго време в най-голямо удоволствие.

А дамата, след като разбрала, че целувките на любовника са много по-сладки от целувките на съпруга, заменила строгостта си към Ричардо с нежна любов и от тоя ден започнала да го обича пламенно; проявявайки най-голяма предпазливост, те често се наслаждавали на своята любов. И нека даде Бог и ние да се наслаждаваме на нашата.

Тедалдо се скарва с любимата си и напуска Флоренция; след известно време се завръща предрешел като поклонник, среща се с дарбата, убеждава я, че е сгрешила, спасява от смъртно наказание нейния съпруг, обвинен в убийството на Тедалдо, помирява го с братята си, а после се отдава на разумна наслада с жена му.

Фиамета млъкнала, всички я похвалили, а кралицата наредила на Емилия да начене веднага своя разказ, та да не губят време. Емилия започнала така:

— Ще ми се да се завърнем в нашия град, откъдето двете преждеговоривши предпочетоха да излязат, за да ви разкажа как един наш съгражданин успял да си възвърне дамата, която бил загубил.

И така, живял някога във Флоренция млад благородник, на име Тедалдо дели Елизеи; той бил безумно влюбен в една дама, която се казвала Ермелина и била съпруга на някой си Алдобрандино Палермини; благодарение на изисканите си обноски Тедалдо успял да осъществи желанията си и да се наслаждава; но съдбата, която е враг на щастливците, се противопоставила на тая радост; дамата, след като известно време била благосклонна към Тедалдо, не знам по каква причина, изведнъж го лишила от своето благоволение и не само отказвала да приеме неговите послания, ами не искала за нищо на света да го вижда повече. Поради това той бил обзет от дълбока печал, но тъй като криел любовта, си, никой не разбрал каква е причината за неговата мъка; опитал той какво ли не, за да си възвърне любовта, която (както му се струвало) изгубил, без да има вина, ала след като се убедил, че усилията му отиват нахалост, решил да се махне оттук, защото не му се искало виновницата за неговите страдания да се радва, че той чезне по нея. Затова, като събрал малко пари, без да се обади никому — ни на роднини, ни на приятели (освен на един свой близък, който знаел всичко), Тедалдо напуснал тайно града и отишъл в Анкона, където се установил под името Филипо ди Сан Лодечо; тук се запознал с някакъв богат търговец, постъпил при него на работа като слуга и потеглил с неговия кораб за Кипър. Търговецът харесал толкова много обноските и държането на Тедалдо, че му дал не само висока заплата, ами го направил свой съдружник и му поверил голяма част от сделките си, които той поел така успешно и с такова старание, че за няколко години станал добър, богат и известен търговец. Погълнат от тия свои занимания, той често се сещал за своята жестока дама и макар да бил дълбоко засегнат от тая любов, изпитвал силно желание да я види отново, но проявил такова упорство, че успял да издържи цели седем години.