Джовани Бокачо - Декамерон

След като видял всичко и почакал, докато кралят излезе и се прибере отново в покоите си, конярят решил и той да постъпи по същия начин; успял да намери наметало, подобно на кралското, снабдил се с факла и бастунче, измил се най-старателно в банята, та да не би миризмата на оборския тор да подразни кралицата и да стане причина тя да открие измамата, а след това, както обикновено, се скрил в голямата зала. Когато се уверил, че всички са легнали и спят, той решил, че е настанал часът или да осъществи любовта си, или по тоя най-достоен начин да си проправи път към желаната от него смърт; и с помощта на кремъка и огнивото, които носел със себе си, запалил факлата, загърнал се в наметалото, доближил се до покоите на кралицата и почукал два пъти с бастунчето на вратата. Отворила му една сънена слугиня, поела от него факлата и я скрила; а той, без да продума, прекрачил зад завесата, свалил наметалото си и легнал в постелята, където спяла кралицата. После я сграбчил страстно в обятията си, но се престорил, че е разстроен (понеже знаел, че когато кралят е в лошо настроение не искал да слуша нищо) и без да проговори и без да му кажат нещо, опознал няколко пъти плътта на кралицата. Макар и да не му се искало да си тръгне, той все пак се боял, да не би ако се забави още, изпитаното от него удоволствие да се превърне в печал, затова, без да проговори, станал, взел си наметалото и факлата и се върнал колкото се може по-скоро в своята постеля.

Той тъкмо си бил легнал, когато кралят се надигнал и отишъл в покоите на кралицата, а тя останала твърде изненадана от това; щом кралят легнал в постелята и я поздравил весело, виждайки го в добро настроение, тя се престрашила и го запитала: „Какво става с вас тази нощ, господарю мой? Та нали вие си отидохте преди малко, след като ми се насладихте необичайно много? Защо се връщате толкова скоро? Пазете се, не правете такива неща!“ Като чул това, кралят веднага се досетил, че кралицата е била измамена с помощта на сходство в навиците и на прилика във външността, но тъй като бил разумен човек и разбрал, че станалото не било забелязано нито от кралицата, нито от някой друг, решил да се държи така, че тя да не разбере нищо. Мнозина глупци не биха постъпили като него, а биха почнали да питат: „Кой е идвал тук? Не съм бил аз. Как стана всичко това? Кой е тоя човек?“ Ако кралят постъпел по същия начин, можело да станат куп неприятности: щял да обиди без причина кралицата и да й даде повод да пожелае отново същото, каквото била изпитала преди малко; освен това, ако вдигнел шум около станалото, щял да се опозори сам, докато, ако си мълчал, никой нищо нямало да разбере и той нямало да се посрами. Затова, макар и да бил страшно ядосан, кралят не го показал ни с вида си, ни със словата си и отвърнал: „Мадона, какво значи това? Нима след като веднъж съм бил вече при вас, мислите, че не съм способен да дойда пак?“ Кралицата отвърнала: „Разбира се, господарю мой, но все таки бих ви помолила да се грижите повече за вашето здраве.“ Тогава кралят казал: „Ще последвам с удоволствие вашия съвет и ще се прибера, без да ви безпокоя повече.“

Но той така кипял от ярост и негодувание, след като разбрал какво са му сторили, че грабнал наметалото си и излязъл от стаята; решил, без да вдига много шум, да намери оня, който извършил тази работа; той предполагал, че трябва да е някой от неговите хора и че който и да е, няма да успее да се измъкне.

Кралят запалил свещичката на един фенер и се запътил към продълговатата постройка над конюшните на двореца, където имало много легла и спели почти всичките му слуги; и като си мислел, че на тоя, дето е извършил каквото той узнал от кралицата (който и да е той), вследствие положеното усилие нито пулсът ще бъде спокоен, нито биенето на сърцето — равномерно, тръгнал на пръсти от единия край на помещението и започнал да опипва внимателно гърдите на всички поред, за да разбере как бият сърцата им. Всички спели дълбоко с изключение на тоя, дето влизал при кралицата; той бил още буден, видял краля, досетил се веднага кого е дошъл да търси и така се изплашил, че сърцебиенето, което получил поради положените по-преди усилия, се засилило още повече; затова бил напълно убеден, че кралят, щом забележи това, веднага ще заповяда да го убият.

Конярят започнал трескаво да обмисля какво да прави, но като видял, че кралят е без оръжие, решил да се престори на заспал и да види какво ще стане по-нататък. А кралят, след като прегледал мнозина и не открил никого, за когото можел да каже, че е търсеният от него човек, дошъл при коняря, установил, че сърцето му бие по-силно, отколкото на другите, и си рекъл: „Ето го! Този е!“ Но понеже не искал никои да разбере какво възнамерявал да прави, кралят не му сторил нищо, само извадил ножиците, които носел със себе си, и отрязал кичур от косата му (по онова време мъжете ходели с много дълги коси), та да може сутринта да го познае по тоя белег; след това излязъл и се прибрал в покоите си.