Джовани Бокачо - Декамерон

Случило се, че точно по това време умрял техният иконом, а монахините, след като признали една на друга какво са вършили преди това, при всеобщо съгласие и със съгласието на Мазето така уредили работата, та хората наоколо да повярват, че с помощта на техните молитви и на милостта на светията, на когото бил посветен манастира, отдавна онемелият Мазето си е възвърнал говора; после назначили Мазето за иконом и така разхвърлили работата му, та да не се преуморява. Макар че Мазето произвел много монасчета, цялата работа се вършела толкова скрито, че се узнало едва след смъртта на абатисата, когато той бил остарял и искал да се прибере у дома си вече като богат, заможен човек; щом това се разчуло, веднага му разрешили да се върне.

Така Мазето се прибрал у дома си остарял, забогатял и глава на семейство, без да трябва да храни децата си, нито да харчи по тях, защото благодарение на своята съобразителност успял добре да използува младостта си: върнал се богат там, откъдето потеглил със секира на рамо, и разправял, че Христос помага така всекиму, който му сложи рога на шапката.

Един коняр спи с жената на крал Агилулф; кралят узнава случайно за станалото, намира коняря и го остригва. Конярят обаче остригва всички други слуги и така се спасява от зла участ.

Когато Филострато приключил своята новела, по време на която дамите ту поруменявали, ту се смеели, кралицата наредила на Пампинеа да продължи и тя със засмяно лице започнала така:

— Някои люде и желанието си да покажат на всяка цена, че знаят и виждат неща, дето не бива да знаят, понякога постъпват твърде неблагоразумно, смятайки, че като разкрият чуждите прегрешения, останали незабелязани за другите, ще намалят собствения си позор, а не виждат, че по тоя начин го увеличават до безкрайност; че това е истина, искам да ви уверя с помощта на един обратен пример, като ви разкажа как един човек, смятан може би за по-недосетлив от Мазето, си послужил с хитрост срещу ума и разума на един велик крал.

Агилулф, кралят на лонгобардите, следвайки примера на своите предшественици, установил столицата на кралството си в град Павия, в Ломбардия, и се оженил за Теодолинда, вдовица на бившия лонгобардски крал Аутари, много красива, умна и много почтена жена, която обаче не попадала на добри любовници. Когато, благодарение на ума и добродетелите на крал Агилулф, работите на лонгобардите се пооправили и те заживели известно време в мир и благополучие, станало така, че един от конярите на споменатата кралица — човек, произхождащ от простолюдието, макар че във всичко друго стоял много по-високо от своя презрян занаят, — снажен и красив също като краля, се влюбил безмерно в кралицата; но тъй като ниското му положение все пак не го било лишило от способността да разбере, че такава любов противоречи на всякакво благоприличие, той, бидейки разумен човек, не споделял с никого нищо, а на нея не се осмелявал да загатне за любовта си дори с поглед. И въпреки че не хранел никаква надежда да бъде харесан някога от кралицата, все пак се гордеел, задето мисълта му се устремила толкова високо, и като човек, изгарящ от любовен пламък, изпълнявал най-усърдно — повече, отколкото своите другари — всичко, което според него можело да се хареса на кралицата.

Случвало се понякога, когато тя излизала на разходка, да предпочете да възседне коня, за който се грижел той, а не другите; конярят смятал това за най-голяма милост и не се отделял от стремето й, а когато успявал да се докосне само до дрехата й, чувствувал се безкрайно блажен.

Но както често виждаме да става, колкото повече намалява надеждата, толкова повече се разпалва любовта; така се случило и с бедния коняр, комуто било непоносимо тежко да таи в себе си тази пламенна и безнадеждна страст и да я крие от другите — както правел той; затова, като не успял да сподави любовта си, неведнъж му идвало да сложи край на живота си. Обмисляйки по какъв начин да умре, той решил да избере такава смърт, която да покаже ясно, че е умрял заради любовта, що изпитвал и продължавал да изпитва към кралицата; накрая пожелал избраният от него начин да бъде такъв, че да му позволи да си опита щастието, за да задоволи изцяло или отчасти своето желание. Той не се осмелявал нито да заговори с кралицата, нито да й признае с писмо любовта си, защото знаел, че и думите, и писмото — всичко ще бъде напразно; но рекъл да опита с хитрост да прекара с нея поне една нощ; а за да стане това, нямало друг начин освен следния: да направи опит да се промъкне в нейните покои вместо краля, за когото знаел, че не винаги спи с нея. И за да разбере как и в какви дрехи се облича кралят, когато отива при нея, той на няколко пъти се скривал в голямата зала на кралския дворец, която се намирала между покоите на кралицата и покоите на краля; и една нощ видял, че кралят излязъл от стаята си загърнат в дълго наметало, със запалена факла в едната ръка и с бастунче в другата; като стигнал пред покоите на кралицата, той почукал, без да се обади, два пъти с бастунчето, вратата се отворила веднага и някой поел факлата от ръката му.