Джовани Бокачо - Декамерон

Докато слушал разказа на Нуто, у Мазето възникнало такова силно желание да попадне при монахините, че едва се сдържал на едно място, тъй като от думите на Нуто му станало ясно, че ще успее да постигне каквото искал. Но като съобразил, че ако сподели намеренията си с Нуто, нищо няма да излезе, той му казал: „Добре направи, че се прибра! Мъжка работа ли е това да стоиш при жени? По-добре с дяволите, отколкото с тях: от седем пъти шест пъти те сами не знаят какво искат!“ Но веднага след тоя разговор Мазето почнал да обмисля какво да направи, за да се промъкне при монахините; той знаел, че ще се справи със задълженията, за които му говорил Нуто; не се и съмнявал, че ако откажат да го приемат, няма да е заради това; но се боял, че няма да го приемат заради друго: бил твърде млад и хубав. Дълго мислил и премислял, най-сетне измислил: „Мястото е доста далеч оттук — рекъл си той — и никой не ме познава; ако се престоря на глухоням, сигурно ще ме вземат на работа.“

Речено-сторено; нарамил секирата, облякъл се като бедняк и без да обади някому къде отива, тръгнал за манастира; като стигнал там, влязъл в двора, срещнал случайно иконома и му показал със знаци, както правят глухонемите, че го моли да му даде нещо за ядене, а ако трябва, той ще му. нацепи дърва. Икономът го нахранил на драго сърце и после го повел към някакви пънове, които Нуто не бил успял да разцепи; но Мазето бил много як и ги нацепил всичките за съвсем кратко време. Икономът трябвало да отиде в гората; дал му знак да тръгне с него, а като стигнали, заповядал му да насече дърва; после докарал пред него магарето и му показал със знаци да закара дървата у дома му. Мазето свършил всичко с такова старание, че икономът го задържал няколко дни, за да му свърши някои работи, които били необходими.

Един ден абатисата забелязала Мазето и запитала иконома кой е тоя човек. Той отвърнал: „Мадона, това е някакъв глухоням бедняк; дойде преди няколко дни да проси, аз му дадох това-онова и го накарах да свърши много работи, дето трябваше да се свършат. Ако той знае да гледа градина и пожелае да остане, мисля, че няма да сбъркаме: ще бъде добър слуга, а тъкмо такъв ни трябва; толкова е силен, че може да го използуваме за каквото се наложи, пък и няма защо да се боите, че ще седне да закача нашите девици.“ Абатисата отвърнала: „Прав си. Гледай да разбереш какво може да върши и се постарай да го задържиш; дай му някой и друг чифт обувки, някоя стара дреха, прикоткай го, поумилквай му се и го нахрани добре.“ Икономът обещал. А Мазето, който бил наблизо и се преструвал, че мете двора, чул всичко, каквото си говорили те, и си рекъл весело: „Ако ме приемете при вас, така ще ви работя градината, че ще има да ме помните.“

След като установил, че Мазето наистина умее да работи, и то отлично, икономът го запитал със знаци иска ли да остане при тях, а Мазето му отвърнал също със знаци, че е готов да върши каквото му заповядат; тогава икономът го приел на работа, наредил му да гледа градината, показал му какво трябва да прави и го оставил, защото трябвало да излезе по други манастирски работи. Мазето започнал да работи всеки ден; монахините почнали да идват при него и да му се подиграват, както людете често постъпват с глухонемите; говорели му най-неприличните думи на тоя свят и били убедени, че той няма да ги чуе; а абатисата, предполагайки, че като е без език, той няма и опашка, не се безпокояла кой знае колко от тая работа и не вземала почти никакви мерки.

Случило се така, че един ден, когато той се изморил от работа и легнал да си почине, в градината излеели две млади монахини; приближили се до мястото, където той лежал и се преструвал на заспал, и почнали да го оглеждат. По едно време едната, очевидно по-смела от другата, казала: „Ако бях убедена, че мога да ти се допери, бих споделила с теб една мисъл, която ми е идвала неведнъж на ум и която, кой знае, би могла и за тебе да бъде от полза.“ Другата отвърнала: „Говори, не се безпокой, никому нищо няма да кажа.“ Тогава по-смелата рекла: „Не знам мислила ли си някога колко строго ни държат тук, че не смее да проникне нито един мъж освен стария ни иконом и тоя глухоням; а аз често съм слушала от жените, дето идват при нас, че всички други наслади на тоя свят са нищо в сравнение с това, когато жената си има работа с мъж. Затова на няколко пъти се замислях, ако не може с друг, да опитам поне с тоя глухоням дали наистина е така. По-подходящ от него за тая работа няма в целия свят, защото, дори и да поиска, не би могъл никому нищо да каже; нали виждаш какъв е глупак — брадата му подранила, а умът му закъснял. Искам да чуя какво мислиш ти по тая работа.“