Щом видял, че нищо няма да излезе и най-сетне разбрал каква глупост е сторил, като се е оженил така слабосилен за такава млада жена, месер Рикардо излязъл от стаята тъжен и печален и дълго увещавал Паганино, но без всякаква полза. Накрая, след като не успял да постигне нищо, оставил жена си, прибрал се в Пиза и така се побъркал от мъка, че като излизал из града, на всички, които го поздравявали или питали нещо, той отвръщал по един и същи начин: „Проклетата дупка не признава празник!“ Скоро след това месер Рикардо умрял. Щом узнал за станалото, Паганино, знаейки колко много го обича дамата, я направил своя законна съпруга и двамата, без да спазват ни празници, ни предпразници, ни пости, работели, докато грохнат, и добре се забавлявали. Ето защо, мои скъпи дами, аз мисля, че в спора с Амброджоло Бернабо е яздил коза по нанадолнище.
Новелата предизвикала такъв смях у цялата дружина, че после всички ги болели устата; дамите били единодушни, че Дионео е казал самата истина и че Бернабо бил голям глупак. Когато новелата свършила и смехът утихнал, кралицата установила, че е станало късно, че всички са разказали своите новели и че е дошъл краят и на нейното царуване; затова, съгласно установения ред, тя свалила венеца от главата си, положила го на главата на Неифила и се обърнала към нея със следните слова:
— Скъпа дружке, нека сега ти имаш власт над тоя малък народ! — После отново седнала.
Удостоена с тая чест, Неифила поруменяла и заприличала на свежа роза в ранна априлска или майска утрин, а полуприведените й прелестни очи заблестели като зорница. Всички изразили най-радостно благоразположението си към кралицата и след като сдържаният шепот стихнал, Неифила събрала смелост, поизправила се и казала:
— Понеже станах ваша кралица, то — без да се отклонявам от начина на действие на моите предшественички, който вие одобрявахте, изпълнявайки техните нареждания — искам накратко да ви уведомя какво съм решила; ние ще следваме това решение, ако вие го одобрите. Както знаете, утре е петък, а в други ден — събота: твърде неприятни за повечето хора дни поради употребяваните през това време ястия. Петъкът е ден, който трябва да бъде почетен, защото тогава се е мъчил оня, който е умрял, за да живеем ние; поради това аз мисля, че ще бъде най-добре — пък и най-прилично, — вместо да разказваме новели, да прочетем за прослава на Бога по някоя и друга молитва. На следния ден, събота, жените обикновено си мият главата, за да се изчистят от праха и мръсотията, които са насъбрали за цяла седмица работа; освен това за слава на Пресветата Дева, майката на Сина Божи, мнозина постят и в чест на настъпващата неделя се въздържат от всякаква работа. Затова (тъй като през тия дни няма да можем да спазваме изцяло установения ред) мисля, че през това време трябва да се въздържим и да не разказваме новели. Ние сме тук вече четири дни; за да не бъдем изненадани от нежелани посетители, смятам, че ще бъде най-добре да се вдигнем оттук и да се прехвърлим другаде; къде — вече съм намислила. Понеже днес кръгът на нашите разговори и размишления бе твърде обширен, аз бих искала (тъй като ще разполагате с повече време за размисъл и ще бъде по-добре да поограничим свободата в избора на новелите) нашите разкази да засегнат само някои от многобройните прояви на съдбата; мисля, че това биха могли да бъдат случки с люде, които благодарение на своето умение или са успявали да получат каквото са искали да имат, или са успявали да си възвърнат загубеното. Затова нека всеки намисли да разкаже по нещо, което да бъде от полза за цялата дружина или поне да бъде приятно за слушане. Дионео, разбира се, запазва своята привилегия.
Всички похвалили думите и намеренията на кралицата и решили, че така трябва да бъде. А кралицата извикала сенешала и му посочила къде да нареди масите за вечеря и какво да върши през цялото време На нейното царуване; после станала заедно с цялата дружина и им разрешила да се занимават с каквото желаят.
Дамите и мъжете се отправили към градината, поразходили се, а щом дошло време за вечеря, седнали радостни и щастливи на трапезата; като се нахранили, почнали да танцуват карола; танцът водела Емилия, а Пампинеа по желание на кралицата изпяла следната канцона, докато всички й пригласяли:
Коя ще пее, ако аз не пея,
за своите копнежи щом милея?
Ела, за всяко щастие причина,
Любов 52 52 Във всички канцони към текста трябва да се имат предвид някои стилни условности на провансалската рицарска поезия, намерила продължение в Италия най-напред в лицето на постите на Сицилианската школа, а сетне в блестящата традиция на „dolce stil nuovo“, е неговите големи представители Кавалканти, Гуиницели и Данте. Заедно с философския платонизъм, присаден на християнска почва, характерно за тази поезия е персонифицирането на любовта и лицето на Амур или Любов, както пие предпочитаме да го наричаме, когото поетът нарича още „господарю“, „синьоре“, „повелителю мой“. — Б. пр.
, надежда моя, моя радост,
Читать дальше