Джовани Бокачо - Декамерон

Вехтошарят отишъл и направил каквото му заръчал Чако. Щом го изслушал, месер Филипо, който кипвал и от най-дребната работа, си помислил, че Биондело — а той го познавал добре — е решил да му се подиграе, почервенял от яд и изръмжал: „За какво «вапсване» става дума, какви са тия «ортаци»? Бог да убие и теб, и него!“ Скочил и протегнал ръка, за да сграбчи вехтошаря, но оня, нали бил предупреден, бързо отскочил назад, плюл си на петите, хванал друга посока, а после се върнал при Чако — който бил видял всичко — и му предал какво казал месер Филипо.

Чако останал много доволен, платил на вехтошаря и не мирясал, докато не намерил отново Биондело. Щом го видял, той го запитал: „Ходил ли си скоро към Лоджия дей Кавичули?“ Биондело отговорил: „Не, защо ме питаш?“ Чако рекъл: „Защото чух, че месер Филипо те търсел, но не знам защо.“ Биондело казал: „Добре, и без това отивам натам, ще му се обадя.“

Когато Биондело потеглил нататък, Чако тозчас го последвал, за да види какво ще стане. Понеже не успял да хване вехтошаря, месер Филипо бил страшно разгневен и умирал от яд, тъй като от думите на вехтошаря не успял да проумее нищо друго освен това, че Биондело е решил да му се подиграе, ама защо — не можал да разбере; докато стоял така и си блъскал главата, ето ти Биондело. Щом го съзрял, месер Филипо се втурнал към него и го цапардосал по лицето. „Ой, месер! — възкликнал Биондело. — Какво значи това?“ Месер Филипо го сграбчил за косата, дръпнал му шапката, свалил му наметалото на земята и продължил да го налага, като викал: „Ах ти, негоднико, ще ти дам аз да разбереш какво значи това! За какво «вапсване», за какви «ортаци» бе пратил да ми говорят? За малко дете ли ме мислиш, та си седнал да ме баламосваш?“ Докато му говорел така, той продължавал да го налага по лицето със своите юмруци, които били тежки, сякаш от желязо, разрошил го, оскубал му косата, овъргалял го в калта и му раздрал дрехите; и толкова се увлякъл в тая работа, че се забравил, а Биондело, след първите си слова, не успял да добави вече нищо, нито пък да го запита защо го бие. Той чул „вапсване“ и „ортаци“, ала хич не му станало ясно какво означава това.

Най-сетне, когато месер Филипо го пребил от бой, около тях се струпали много хора, които с голям зор успели да измъкнат Биондело от ръцете му; Биондело бил целият пребит, едва се държал на краката си, а те му обяснили защо месер Филипо е постъпил така с него, скарали му се, задето бил пратил да му кажат ония слова, и добавили, че той трябвало отдавна да познава месер Филипо и да знае, че не е човек, с когото можещ да си позволяваш шеги. Биондело почнал да се оправдава и твърдял със сълзи на очи, че никога не е пращал човек да иска вино от месер Филипо; а после, като се посъвзел, тръгнал към дома си, все така жалък и печален, и се досетил, че това е работа на Чако.

Той прекарал доста дни затворен в къщи, докато изчезнат синините по лицето му, и чак след това почнал отново да излиза. Един ден Чако го срещнал, засмял се и го запитал: „Е, Биондело, хареса ли ти виното на месер Филипо?“ Биондело отвърнал: „Де пък на тебе да ти бяха харесали така миногите на месер Корсо!“ Чако добавил: „Слушай какво, от теб зависи: решиш ли още веднъж да ме нахраниш така вкусно, както ме нахрани, аз пък ще те напоя добре, както вече направих.“

Биондело разбрал, че колкото и да мрази Чако, не би могъл да се пребори с него, затуй с Божата Воля решил да се помирят и оттогава насетне гледал да не си прави шеги с него.

Двама младежи искат съвет от Соломон; единият пита какво да направи, че да бъде обикнат, а другият — как да накаже опърничавата си жена; единият бива посъветван и той да обикне, а другият — да отиде на Моста на гъските.

За да не се наруши привилегията на Дионео, оставала само кралицата да разказва; затова, след като дамите са посмели на воля над злополучния Биондело, кралицата започнала весело така:

— Любезни дами, ако погледнем трезво на установения ред на нещата, ние твърде лесно ще се убедим, че според самата природа, нравите и законите жените изцяло са подчинени на мъжете и че те трябва да се съобразяват и ръководят от техните разбирания; поради това всяка жена, която иска да намери мир, утеха и покой при мъжа, на когото принадлежи, трябва да бъде смирена, търпелива и послушна и преди всичко — честна — това е най-висшето и най-ценно благо, що може да притежава всяка мъдра жена. И ако ние не можем да научим това от законите, съобразяващи се във всяко нещо с общото благо, или пък от обичаите, или, ако щете, нравите, чиято сила е огромна и достойна за уважение, то това ни показва твърде ясно самата природа, която е създала телата ни нежни и крехки, душата — плаха и боязлива, милозлива и добра и ни е надарила с малко телесни сили, с приятен глас и с плавни движения на нашите крайници; всичко това доказва, че ние имаме нужда друг да ни ръководи и управлява. А който се нуждае от чужда помощ и ръководство, той трябва да бъде послушен, да се подчинява на своя повелител и да го уважава. Та кои други, ако не мъжете, са наши повелители и помощници? Следователно ние трябва да се подчиняваме на мъжете и да ги уважаваме много и аз смятам, че всяка жена, която се отклонява от това задължение, заслужава не само строго порицание, но и най-сурово наказание. На тази мисъл — въпреки че тя и друг път е възниквала в мене — ме наведе предишният разказ на Пампинеа за опърничавата жена на Талано, на която Бог пратил наказанието, дето нейният мъж не съумял да й наложи; поради това, както вече казах, всички жени, които не желаят да бъдат приветливи, весели и послушни, както изискват и природата, и обичаите, и законите, заслужават най-сурово и жестоко наказание.