Боян Болгар - Звездата на бан Батил

— Радуша! — огледа се трескаво Батил. — Радуша! По повърхността се клатушкаха телата на намушканите, не бяха още потънали!

— Йово!… Радуша?!…

Батил и Йово се устремиха към дъното. Там под корабния кил Радуша се бореше с последни сили със своя противник, който успя да хване ръцете й, преди тя да беше посегнала към ножа си. Още една-две секунди и девойката щеше да се отпусне… Батил щеше да я загуби завинаги. Той налетя със зверска ярост, джасна савоеца в корабната коруба, заби меча си в слабините му…

Радуша беше полумъртва. Нагълтала вода, ако Батил не я сграби и не я изнесе на повърхността, тя щеше ей така да си потъне.

— Радуша!

Девойката дойде на себе си, но като че излизаше от страховит сън…

— Радуша, дръж се за мене!

— И за мене — прихвана я Йово.

Тя не отговори. Избълва водата, която беше нагълтала, и чак тогава усети, че се свестява.

Заплуваха. Девойката беше омаломощена. Не плуваше, главата й се маеше, без Батил и Йово не би могла да стигне до брега. Но между двамата, хваната за поясоците им, се държеше на повърхността.

Отначало Йово н Батил плуваха под вода. Скоро разбраха, че никой не ги преследва. Палубата на саета беше безмълвна, а и по другите кораби нямаше раздвижване: борбата в морето излезе твърде краткотрайна, за да предизвика общ смут.

Стигнаха до лодката изтощени. Слава богу, че бяха предвидили да я оставят при устието! Ако трябваше да доплуват до колибата през меандрите на водния ръкав, щяха да се издавят между тръстиките.

Радуша трепереше цяла, когато я качиха на лодката. Навлякоха я с каквото имаха. Дори Инокентий свали расото си, нахлузи й го.

Разбира се, спаха дълбоко. Но утрото не ги остави да се излежават. Не само утрото: и нетърпението.

Метнаха се неумити в лодката. Загребаха към устието на тръстиковия ръкав. Бързаха да видят какво става там, на саета.

Корабът се беше килнал. Заровил нос в морето, лежеше полуизвърнат като ранен глиган. Рояк лодки се тълпяха около него като гарвани на леш.

— Хубаво сме го натопили — подхвърли Йово. — Водата, изглежда, е проникнала не само в склада. Гътнал се е.

— Неслука беше, и каква неслука, че вардианите му наскачаха срещу нас в морето… Щяха да ти отнемат живота, мила Радуша… Но несполуката излезе сполука. Корабът остана без охрана и ето го обезвреден.

Наистина, да бяха искали, не биха могли по-добре да скроят покушението. Обърканите пазачи на саета изпорипаха в морето, а схватката с тях беше така внезапна, че не успяха да вдигнат на крак не само крепостните съгледвачи, но и стражата от другите кораби.

Батил прехвърли ръка през рамото на девойката. Погледна я, погледна го и тя. Нейните очи питаха:

„Мила Радуша?… Ти каза мила Радуша?…“ Искаше и се да го предизвика, да го накара да повтори, да потрети изречената нежност. Задоволи се с дълъг поглед. А очите му бяха златисто бистри като небето тази сутрин, озарено от чисто окъпано слънце.

— Какво хубаво утро!

Радуша мислеше за утрото в неговите очи.

— Ще те отведа в Търновград — каза той.

И той мислеше това, което мислеше тя. В Търновград ги чакаше царят, ала през тия мигове изпъкваха в съзнанието на войводата не толкова премеждията със савойците и потопяването на техния главен кораб, колкото думите на царя из пътя след избавлението от клопката в Острецкия манастир: „Не мога друго сега, освен да те благословя, моето момче, но речеш ли да се венчаваш, имай ме за кум…“ Не е ли дошло време, когато ще сподели с Радуша и другата част от живота си, скрита дълбоко в сърцето му?…

След малко, посвенил се сякаш от своето разнежване:

— Нашата задача е изпълнена. Ще уведомим царя да предприеме каквото трябва… Ще се събереш с майка си и сестра си…

И след ново замълчаване:

— Ще те отведа в моята крепост, Средечката… Искаш ли?

— Искам.

Очите й бяха по-топли от прегръдка.

— Е, приятели — обърна се Батил към тримата сподвижници, толкова различни един от друг и толкова еднакви в своята преданост, — да похапнем, па на конете и в Търновград при царя! Тук работата ни е свършена.

За Йово Търновград беше далеч от съдбата и страстта му.

— Мен ме оставете! Добре съм си тук край морето. То ме храни, то ме гали и приспива.

Погледна Радуша с предани, възтъжни очи. Погледна и Батил.

— Хайде, на добър час!

Взе си греблата, тръгна към лодката.

— Пак ще се видим, Йово! — извика Радуша разнежена.

Инокентий направи широк кръстен знак след него.