Николай Боев - Албум за растения и животни

Може би по този начин е възникнала в много отдавнашни времена и прочутата по цял свят с чудесните си плодове Превъзходна кюстендилска синя слива. Защото и у нас трънки и диви джанки се срещат навсякъде.

Дюлята по нищо не може да се сравни с ябълката и крушата — нито по значението на плодовете, нито по качеството им. Дюлите не можеш да откъснеш от дървото и да ги заядеш направо. Дори след като престоят, те не се променят много и сурови трудно се ядат. Затова пък чудесни са нектарите, компотите, сладката, конфитюрите и желетата, приготвени от дюлеви плодове. Те имат неповторим нежен и приятен аромат. И са много полезни, защото са богати на захари, витамини, минерални соли, танини и пектин. Тези вещества ги правят не само хранителни, но им придават и много лечебни свойства. Особено полезни са дюлите за деца, които страдат от анемия.

Красиво е и самото дюлево растение. То израства като храст с няколко едри стъбла или като малко дърво с разперена корона, не по-висока от 5–6 м. Листата на дюлята имат къси дръжки, отгоре са тъмнозелени, а отдолу възсиво пухести. Особено красива е дюлята, когато се отворят нейните едри бледорозови цветове. Тя цъфти, когато вече са прецъфтели всички наши овощни дървета. Но дваж по-красива става, когато едрите и лимоненожълти плодове, тежки понякога над 1–2 кг, грейнат като слънца по клоните. Заради красотата и още от най-стари времена хората се отнасяли с голяма любов към нея. Пък и сега често дюлята се отглежда само като дърво за украса.

Нашият народ също обича дюлята. От стари времена всеки засаждал по някое и друго дръвче било в двора си, било в овощната градина. Значението на дюлята като плодно дърво нараснало с развитието на консервната индустрия. Днес учените са създали десетки сортове дюли, някои от които вече се отглеждат на големи площи и в нашата страна.

Родина на дюлята е Азия. Там тя и сега се среща в диво състояние. Но нейните плодове са едри едва колкото орех и не могат да се ядат.

Отдавна слънчевите лъчи са превърнали снежната пелена в живителна влага. Само преспите, които се белеят тук-там на усойните места на планинските чукари, напомнят, че зимата скоро си е отишла. От ден на ден слънцето все по-дълго се застоява на хоризонта и залива земята с топли вълни.

И сякаш вчера черешите стояха още някак грозно оголени, а днес вече целите са отрупани с цвят и безброй пчели кръжат около тях. Скоро цветчетата започват да вяхнат и белите им листчета като пеперудки политат към земята. Сгушени между развилите се вече листа от цветовете остават само на кичури „голишките“. Хранени от соковете на майчиното растение, те с дни едреят. След някоя и друга седмица, едва запъстрели, те вече привличат малките палавници. А после, някъде от средата на май, та чак до началото на юли, едни след други се появяват черешите от сортовете Единадесети май, Пловдивска ранна, Ранна черна едра, Старозагорска едра хрущялка, Ръждавичка белвица, Черна осмарска, Дроганова жълта, Наполеон, Силистренска и др.

Винаги ли е имало такова изобилие и толкова различни по вкус и сочност, по сладост и аромат череши?

Из дъбравите и букаците у нас често се срещат дървета, които на височина не отстъпват на околните дъбове и буки. Но по тъмносивата кора на по-младите им клони е лесно да се разбере, че това са добре познатите на всички черешови дървета. Да, истински червени череши. И листата им са същите, със същите две едри червени жлези в горната част на дръжката. И цветовете им не се различават от цветовете на питомната череша. Те също имат петделна зелена или червеникава чашка, чиито листчета са обърнати назад, с 5 бели венчелистчета, с много тичинки и с един плодник. Само плодовете им са по-дребни. Дори най-едрите не са по-големи от грахово зърно. А и обикновено са силно горчиви, но се срещат дървета с приятно сладко-кисели и силно ароматни плодове. Тези череши сами растат в горите. Те са диви. От тях е произлязла културната череша. Никой не знае обаче кога и къде за пръв път хората са започнали да отглеждат дивата череша и са я превърнали в културно растение. Защото диви череши растат из горите на цяла Средна и Южна Европа и в много страни на Азия.

Въпреки че по външен вид вишните приличат много на черешите, те не са така приятни за ядене. Вишните съдържат дори повече захари от ябълките, крушите, прасковите и дините; не отстъпват по захарност и на най-сладките череши. Защо тогава са така кисели и тръпчиви? Вишните съдържат 2–3 пъти повече плодови киселини и около 4 пъти повече дъбилни вещества от черешите. Тъкмо те им придават този вкус. Но затова пък от вишните могат да се приготвят чудесни сиропи, сокове, сладка, конфитюри и желета.