Николай Боев - Албум за растения и животни

Ябълката няма съперници сред останалите овощни дървета и по плодовитост. Само едно дърво може да роди 1000 и повече килограма плодове. Тя няма съперници и по продължителността на времето, през което осигурява пресни плодове. Има сортове, които зреят през лятото, други — през рана есен, трети — късно през есента. Най-трайни са зимните сортове ябълки. Те узряват напълно от 1 до 4 месеца след брането и изтрайват до нови. Ябълковото дърво има малко съперници и по дълговечност. То доживява до сто и повече години. А толкова дълго могат да живеят малко плодни дървета.

Цялото изумително разнообразие от ябълкови сортове е създадено само от няколко вида диви ябълки, които растат навсякъде из широколистните гори в северното полукълбо. Към тях се отнася и нашата киселица с по-дребни от орех и кисели като оцет плодове. Никой не може да каже обаче кои народи за пръв път са започнали да отглеждат киселицата и са я превърнали в питомно плодно дърво. Предполага се, че това е станало преди много хилядолетия в Азия, откъдето ябълката е била пренесена и в Европа.

Малко плодове могат да се мерят с крушата по вкус и аромат, по сочност и сладост. Вярно, че месото на много сортове ябълки е нежно, сочно и ароматно. Но няма ябълка, която да се топи като масло в устата подобно на крушите масловки или да е толкова сочна, та когато я ядеш, ти се струва, че пиеш направо сок, както е с крушите водници. А и ароматът им е приятен. Сега само в Европа се отглеждат 5000 сорта круши които се различават по форма и цвят, по сочност и сладост, по вкус и аромат, по време на зреене и по трайност. В нашата страна са познати около 200 сорта круши.

Навярно познавате обикновената дива круша. Тя често се среща из широколистните гори и храсталаците. Единични стари крушови дървета на по над 100–150 години и високи над двадесетина метра могат да се видят край шосетата навсякъде у нас. По външен вид те не се различават много от питомните круши. Ако клоните им не бяха бодливи и листата им наесен не почерняваха, а ставаха червени, щяха да се бъркат едни с други. У нас освен обикновената се срещат още няколко вида диви круши. Те растат по целия Балкански полуостров а също и в Мала Азия. Плодовете на всички обаче са дребни дървенисти и като че ли целите са изпълнени с едри песъчинки. Те са кисели и силно тръпчиви. Едва когато угният, стават сочни, ароматни и могат да се ядат.

Още преди много хиляди години хората започнали да отглеждат тези диви круши. Под грижите на човека те се изменили и се превърнали в питомни с превъзходни плодове.

Крушата е родовито дърво. Но плодовете и са нетрайни, не са като ябълките. Народят се много и няма какво да се правят. Не се ли изядат навреме, или ще изгният, или ще останат сипкави като варен картоф, без сок, без сладост, без аромат. Развитието на консервната промишленост обаче даде възможност неограничени количества круши да се преработват във вкусни компоти, нектари, конфитюри. Затова от десетина години на мястото на старите овощни градини, които приличаха по-скоро на гори, се създават нови. В много от тези градини сега се отглеждат с много грижи различни сортове круши.

Сливата е едно от любимите плодни дървета на нашия народ. Тя е много родовита и не е капризна. А нейните плодове са богати на изключително полезни за човешкия организъм хранителни и лечебни вещества и са отлична храна както в прясно състояние, така и сушени, печени или пък преработени във вид на нектари, сладка, конфитюри, мармелади и пестили. Ето защо у нас сливата с право си е завоювала едно от челните места между плодните дървета. В света сливата е на четвърто място по отредените за нея площи след ябълката, крушата и прасковата, докато у нас тя е само на второ място, веднага след ябълката.

А знаете ли, че родителите на сливата са открити преди по-малко от 40 години? Дълго време никой не можел да каже как е произлязла синята слива и кой е нейният див родоначалник. Къде не търсили ботаниците, за да я открият в диво състояние или пък да намерят някое друго диво дърво, което по плодовете си поне малко да прилича на нея. Те описали повече от 30 вида диви и отглеждани сливи и джанки, които срещнали из Европа, Азия и Северна Америка. Нито един от тях обаче не приличал на синята слива.

През 1936 г. съветският изследовател В. А. Рибин, като обикалял по склоновете на Северен Кавказ, един ден попаднал в храсталаци от трънка, сред които обилно растяла и дива джанка. Между тях той видял дървета, които по листата приличали и на джанка, и на трънка, но най-вече на синя слива. Поразили го главно плодовете им. Те били като същински сини сливи. Рибин се досетил, че тези дървета са произлезли от случайното кръстосване на дивата джанка и трънката и решил сам да опита да ги създаде, като изкуствено опраши цветове на джанка с цветен прашец от трънка. Какво било учудването на всички, когато след няколкогодишен упорит труд Рибин им показал няколко десетки такива дървета, създадени и отгледани лично от него.