Вацлав Боровичка - Столетие на чакалите

Цяла Франция търсела Равашол, а той през това време спокойно си живеел с любовницата си Мариет Субер в парижкото предградие Сен Дени. Влязъл в работническата среда под името Леон Леже и заедно с приятеля си Жю Беалу се присъединил към някаква група анархисти, които се борели срещу милитаристичната политика на правителството. Или поне се опитвали да се борят.

Равашол ги слушал благоговейно. Идеите им го вдъхновявали. Имал чувството, че едва сега неговия живот придобива смисъл, че най-после може да придаде на своя разбойнически занаят елегантна одежда. Поставил се в услуга на група, която планирала атентати, и не след дълго се оказал полезен за анархистите — успял да ограби склада за динамит в Соази-су-з’Етоал.

Несъмнено е бил роден престъпник. И лесно се вживявал в новата роля на отмъстител от името на потиснатите. Научил за несправедливата присъда на двамата работници и решил да поеме справедливостта в свои ръце. Готвел се да убива в името на велика идея. Явно е търсел някакво оправдание, защото в действителност, както и преди, чувствувал единстве-но потребност да върши насилие.

Равашол далеч не бил революционер и парижката полиция знаела добре какъв силен морален удар ще нанесе на анархисткото движение, след като разкрие пред обществеността, че едно от главните действуващи лица е професионален престъпник и неколкократен убиец обирач. Въпреки това легендата превръща Равашол в революционер — може би защото пред съда той се държал като безкористен защитник на онеправданите.

— Действувах от името на анархистите — заявявал, — а те скоро ще станат единственото голямо семейство на този свят. Ще доживеем времето, когато няма да има гладуващи. Моите действия целяха да сплашат преди всичко буржоата, да ги предупредим, че сме тук и сме това, което сме: единствените защитници на потиснатите.

Съдят го два пъти. Първо в Париж заради двата атентата. Осъждат го на доживотен затвор. За убийство с цел грабеж и за други престъпления го съдят в Монбрисон, в съответния, според мястото на извършеното престъпление съд, и го осъждат на смърт. На 10 юли го екзекутират и той незаслужено се превръща в легендарна фигура на безстрашен борец срещу социалното потисничество. Никога не е бил такъв, а е авантюрист, престъпник, един от онези умопобъркани заговорници единаци, които се появяват в историята с неумолима последователност. Понякога обаче общественото мнение се подхранва с фикции.

Преди да започне процесът срещу Равашол, анархистът Мьоние извършил нов атентат, може би от симпатия към насилника и в знак на протест срещу делото. Хвърлил бомба в ресторант „Вери“, в който полицията е заловила Равашол. В резултат на взрива били убити собственикът на „Вери“ и някакъв клиент. Оберкелнерът Леро спасил кожата си, но лесно се досетил, че терористът се е прицелвал именно в него и набързо изчезнал. Страхувал се от отмъщение, затова поискал от полицията убежище и доброволно влязъл в затвора. С осъждането на Равашол не приключва терористичната дейност, напротив, атентатите се превръщат в почти редовна заплаха и келнерът Леро се е чувствувал в безопасност единствено зад високата стена на затвора.

Станал надзирател и за по-голяма сигурност престоял по коридорите на затвора за криминални престъпници цели десет години.

Мьоние изчезнал, но все пак след две години открили следите му. Той признал, че е извършил атентата в ресторант „Вери“, и разкрил на полицията, че експлозията в казармата е също негово дело. Осъдили го на доживотен принудителен труд.

Равашол е престъпник, но другите организират атентати по политическо убеждение. И макар че мотивите им за деянията са неясни, те действуват от името на хората, принадлежащи към потиснатата класа, която с право се бори срещу насилието. Още през есента на същата година неизвестен престъпник хвърля бомба от динамит в канцеларията на полицейския участък на улица „Де бон-з-анфан“. Загиват петима души. След около една година осемнадесетгодишният обущар Леотие напада сръбския посланик Джорджевич по време на вечеря в ресторанта на Дювал и смъртно го ранява.

След залавянето му при разпита той заявява, че бил се спрял на дипломата и стрелял в него заради чудесния му костюм, тоест от ненавист към представителите на управляващата класа. Осъден е на каторга, там участвува в бунта на каторжниците и е убит при престрелка.

Само след месец хвърлил бомбата си и Огюст Вайан. За своя цел избрал заседанието на парламента в Бурбонския дворец, промъкнал се в галерията за публиката, прицелил се в министър-председателя Шарл Дюпюи, типичен представител на реакцията, но не му провървяло. Може би е бил твърде възбуден от намерението си, може би лошо се е целил, бомбата се ударила в една от подпорните колони на галерията и ранила случайни зрители, докато тези, за които била предназначена, се измъкнали без драскотина. Съществува още едно обяснение за неуспеха на атентата на Вайан но към него ще се върнем в края на разказа.