Мария Бюмон: Тайната на Марша Мелоу

Много благодарности на Лавиния Тревор и Сюзън Сандън. Благодаря и на Каролин Нацлер. И на трима или четирима души, които са ми повлияли най-много в живота ми, докато работех в онова тясно място на улица „Шарлот“. Те си знаят кои са. Не, Люси, не си ти.

Чакам изнервена в приемната. Напрегнатите ми ръце мачкат коленете, докато някаква секретарка с бухнала руса коса ме оглежда иззад една саксия с юка. Телефонът й иззвънява и тя го вдига. Изслушва някого, след което затваря и изрича с гърлен глас:

— Той е готов да ви приеме.

Изправям се и си придърпвам полата. Сърцето ми бие като лудо под сакото. Мразя интервютата, но тази работа наистина ми е нужна. Поемам си дълбоко въздух и отварям вратата на офиса.

— Заповядай, седни, аз ей сега свършвам — казва мъжът зад голямото бюро. Акцентът му ме изненадва. Не очаквах старшият партньор в „Блинкхорн и Бракън“ да е американец.

Сядам и оглеждам потенциалния си работодател, докато той си довършва писмото. Доста по-млад е, отколкото предполагах, и изглежда доста добре по един загорял, скулптиран квадратночелюстен начин. Той оставя химикалката и ме поглежда, ослепително бяла усмивка разцепва лицето му.

— Добре… Лили — казва, поглеждайки сивито ми на бюрото, — да започнем с препоръките ви.

Устата ми пресъхва, докато отчаяно се опитвам да си припомня репликите, които репетирам от дни.

— Да. Добре. Хубаво — започвам колебливо. — Ами, работя без проблем и с „Уърд“ и с „Пауърпойнт“, и…

— Поемаш ли го устно?

— Диктовка ли? Да, стенографирам доста…

Млъквам, защото той се е изправил… И онази му работа е и извън панталоните… И — о, Боже — направо е огромна. Половин метър дълга. Най-малко. Сърцето ми иска да изскочи от гърдите, но аз не му обръщам внимание — тази работа ми трябва наистина, ама наистина .

— С-с-с-тенографирам д-д-доста бързо — заеквам, докато той пристъпва към мен, хванал ерекцията си в ръка, размахвайки я гордо като олимпийски факел. — Н-н-о мога д-да свалям и от к-касета, ако предп…

— Стоп, стоп, стоп, мама му стара, стоп ! — изкрещява някакъв глас.

Вдигам зашеметена поглед и забелязвам някакъв дебелак с коса на опашка да крачи ядно към мен. Той пък откъде се взе? И тези лампи — какви ги вършат тук? А това снимачен екип ли е?

— Какви ги плещиш, малката? — крещи опашатият. — Щото това го няма в моя шибан сценарий. И какво си облякла, мътните те взели? — И хваща подгъва на малко по-дългата ми от коляното сива вълнена пола. — Къде са шибаните мрежести чорапогащи, бюстието, петнайсетсантиметровите секси токчета?

— Ама аз… кандидатствам за секретарка — успявам да изписукам. — Тук не е ли „Дипломирани счетоводители Блинкхорн и Бракън“?

— Не, тъпанарко — виква той. — Тук е „Курви в офиса III“… Господ да ми е на помощ. — Той се плясва отчаяно по челото, след което извиква: — Коса, грим, гардероб, разкарайте тая патка оттук и не ми я показвайте пред очите, докато не заприлича на шибана офис курва.

Това беше най-страшният ми кошмар. „Случайно попадане на снимачната площадка на порно филм“ — определено малко по-страшен от другата ми натрапчива фантазия — „Неочаквано да се окажа гола и без чанта на проверката на багажа на летището“.

Казвам „беше“ най-страшният ми кошмар.

В настоящия момент от живота ми бе изместен от първото място от друг, и то много по-ужасяващ — най-вече защото наистина го живея наяве.

Този момент от живота ми е девет и десет в петък сутринта. Току-що съм пристигнала на работа. Телефонът звъни още преди да съм си съблякла палтото. Мери. Винаги мога да разчитам на нея Новият Най-Страшен Кошмар да изригне като гадна пъпка (тлъста и пурпурна на върха на носа ми в деня, когато трябва да се състезавам за Великобритания на финала на Мис Свят — не че някога ще стане, просто си представям).

— Чуваш ли ме? — пита Мери след няколко минути монолог. Докато чака да й отговоря, виждам, че Люис влиза в офиса, където всичко се вижда като на длан. Мамка му. Изобщо не искам да водя този разговор, още по-малко пък пред шефа си.

— Лили, не можеш да се скриеш — продължава тя. — И да искаш, и да не искаш, утре сутринта историята ще бъде на страниците на „Мейл“. Една хиена от техните денонощно виси пред стълбите ми. Взела си е голям термос с горещ чай и се е заклела да не помръдне, докато не изкопчи името ти от мен.