Джеймс Блиш - Новозавладените звезди

— Съвместимост, доктор Рулман.

Рулман се обърна към Суини и за пръв път се усмихна.

— Издържахте! — каза той. Изглеждаше искрено доволен. — Добре дошли, мистър Суини. А сега да се върнем в кабинета ми и да видим какво можем да направим за настаняването ви в жилище и естествено, на работа; имаме много възможности и за двете. Благодаря ти, Майк.

— Няма защо. Довиждане, мистър Суини. Изглежда, ще се виждаме доста често.

Суини кимна и преглътна с мъка. И успя да овладее гласа си едва когато се озова отново в кабинета на Рулман.

— За какво бе всичко това, доктор Рулман? Разбирам, че изследвахте кръвта ми, но бих желал да узная какво научихте от анализа!

— Че съвестта ви е чиста — отвърна Рулман. — Кръвните групи са наследствени, те следват Менделовите закони много точно. Чрез модела на вашата кръв установих самоличността ви — не като индивид, а като член на семейство. С други думи, той показа, че вие наистина сте този, за когото се представяте — потомък на Боб Суини и Шърли Левърол.

— Разбирам. Но вие съпоставихте моите данни с тези на момичето. Защо беше този тест?

— За да проверя така наречените лични фактори, тези, които се проявяват само в рамките на едно семейство, а не в цялото население — отвърна Рулман. — Виждате ли, мистър Суини, според нашите понятия тук Михаела Левърол е ваша племенничка.

Най-малко за десети път през тези два месеца Майк гледаше Суини с удивление, едновременно обезпокоена и развеселена.

— Я кажи това пък откъде ти хрумна? — възкликна тя.

Въпросът, както обикновено, бе опасен, но Суини не бързаше да отговори. Майк знаеше, че той винаги се помайваше, когато трябваше да отговаря на запитвания, а понякога сякаш изобщо не ги чуваше. Необходимостта от такъв защитен навик бе крещящо очевидна за Суини и той само забавяше момента, когато тя щеше да стане също така явна и за ганимедците. Само чисто патологичната интровертност на характера му като цяло засега го спасяваше да не бъде заподозрян, че избягва трудните въпроси.

Суини беше уверен, че рано или късно такова подозрение щеше да се появи. Той не бе общувал с жени, но въпреки това бе сигурен, че Майк е нещо изключително. Остротата на нейната прозорливост понякога като че се доближаваше до телепатия. Той обмисляше въпроса, облегнат на парапета около живия плет в подножието на планината, наблюдаваше съсредоточено Улея и съставяше отговора си. Всеки ден трябваше да съкращава времето за обмисляне, но въпреки усилията му въпросите не ставаха по-малко трудни.

— От полицаите на Космодрума — отвърна той. — Мога да дам само два отговора на въпроса ти, Майк. Всичко, което не научих от майка си, научих, като следях полицаите.

Майк също погледна надолу, към мъглите на Улея. Бе топъл летен ден, при това дълъг — с продължителност три и половина земни дни, докато спътникът се намираше от осветената страна на Юпитер и се приближаваше, заедно с Юпитер, все повече и повече към Слънцето. Вятърът, който духаше над флейтообразния отвор на скалата от тази страна на планината, бе мек и променлив като дъх на флейтист и не помръдваше огромните преплетени коренища и издънки, които изпълваха дъното на голямата долина, нито увитите листа, залепили се за тях като хиляди синьо-зелени мьобиусови 13 13 Свързана лента с една-единствена повърхност, описана от А. Мьобиус — нем. математик от XIX век. — Б.р. ленти.

Долу не беше тихо, но изглеждаше тихо. Имаше много повече бумтежи и грохот от търкалящи се канари и далечни лавини, отколкото човек чуваше през студеното време. Когато дойдеше краткият им период, обелените от гранита корени израстваха бързо, като упорито се заравяха в склоновете на долината и даваха началото на нови дървета и скали. В чукарите топлото време променяше кристализиралата вода от лед IV на лед III, а затворената течност, внезапно преминала от един обем в друг, разкъртваше скалните пластове. Суини познаваше този механизъм — така нареченото „разслояване“, нещо обикновено за Луната, въпреки че там се пораждаше от повторното заледяване на лед I в гипсовите натрупвания. Но крайният резултат бе един и същ: скални свличания.

Всички тези неспирни, нестройни тътнежи и глухи гръмотевици бяха характерните звуци за разгара налятото в Улея. Те дразнеха ухото на Суини толкова малко, колкото пчелното жужене безпокои земния жител, въпреки че Суини се бе натъквал на такова бръмчене само в книгите. И както растителността навсякъде, великолепните възлести пълзящи растения в ниското изпращаха нагоре във въздуха на Адаптираните хора свеж, сладостен аромат, специфичния мирис на флората в нейната борба на живот и смърт, която временно успокоява животинските ноздри и жлези, за да забравят собствените си отшумели стълкновения.