Джеймс Блиш - Новозавладените звезди

И така, това е, което възнамеряваме или възнамерявахме да направим. Стегнахме стария кораб за пътешествието, а имаме и ново поколение деца, малко на брой, подготвени да го пилотират и адаптирани за… е, просто за някъде. Тези хлапета не са в състояние да живеят на Земята, нито на Ганимед, но могат да живеят на някоя от шестте избрани от нас планети извън Слънчевата система, всяка от които се намира в различна посока и е на различно разстояние от Слънцето. Зная имената само на две от тях, хлапетата са единствените, които знаят останалите названия. Към коя планета в действителност ще се насочат, ще се реши едва когато са вече високо в небето и на път. Никой от тези, които не заминат, няма да може да ги издаде. Изключено е Земята да ги открие.

Това ще бъде началото на най-огромната „програма на засяване“ в историята на човечеството: засяване на звездите с хора.

Ако все още е възможно да излетим.

В последвалата тишина вратата на кабинета се отвори тихо и влезе Майк, понесла една папка с угрижен вид. Щом ги видя, тя се спря и сърцето на Суини се сви от топящата се лапавица в своите затруднено пулсиращи камери.

— Извинете — каза тя. — Мислех… Случило ли се е нещо? И двамата изглеждате толкова мрачни…

— Случи се — отвърна Рулман и погледна към Суини.

Младежът усети как едното ъгълче на устата му неволно трепна. Запита се дали се опитваше да се усмихне и ако беше така, защо.

— За това няма спасение — каза той. — Д-р Рулман, ще се наложи колонистите ви да се опълчат срещу Вас.

Осветителният снаряд избухна високо, може би на около три мили горе в небето. Въпреки че това стана над западния край на платото по дъното на Улея се разля достатъчно зарево, за да освети полугъсеничната машина, която се клатушкаше и бучеше.

Звукът обаче бе твърде слаб, за да проникне през шума на турбините, и Суини не се разтревожи от краткия блясък. Всъдеходът, който си пробиваше път на север с приличната скорост двадесет мили в час под дивата растителност, толкова трудно можеше да бъде забелязан от въздуха, колкото една мишка, която тича между корени.

Пък и не беше вероятно някой да се вглежда в Улея сега. Доказателствата за битка, опустошаваща платата, приковаваха вниманието; самият Суини ги следеше напрегнато.

Майк шофираше, като даваше възможност на Суини, сгушил се отзад до голямото алуминиево буре сред разхвърляните сечива и инструменти, да следи радарния екран. Параболоидната мрежа на радарната антена върху покрива на возилото за сняг не се въртеше, тя сочеше право натам, откъдето той и Майк идваха, взели пътем едно микровълново реле от последната автоматична станция. Суини използваше картините, получени от големия въртящ се радиотелескоп върху планината П.

Младежът почти не обръщаше внимание на честите, бледи и бързи просветвания върху екрана; те бяха изписани от малокалибрени ракети — част от сражението, което не оказваше влияние върху цялостната картина. Картината беше ясна: личеше си, както дни наред посочваше, че бунтовническите войски още държат планината и нейните тежки оръжия, но инициативата бе в ръцете на атакуващия нападател от лагера на лоялистите горе на север, който набираше сила.

Бе се стигнало до безизходно положение. Въпреки че въстаниците очевидно бяха успели да изтикат лоялистите от планината П, може би като бяха направили нещо на вентилаторите или бяха използвали някоя форма на партизанска война, съвсем явно те не можеха да се мерят с лоялистите в боевете на полето. Там те губеха почва два пъти по-бързо, отколкото първоначално. Подкрепителният огън от планината като че не им помагаше особено — той бе силен, но ужасно неточен. Често изстрелваните осветителни снаряди показваха, че има лоша видимост и още по-лоша организация. А лоялистите, макар и изместени, разполагаха с всичките самолети и проявяваха наглостта да летят над бойната линия със запалени светлини.

Друг бе въпросът как щяха да постъпят, когато се сблъскат с проблема да си възвърнат планината. Нищо, освен мощно оръдие, не можеше да направи дори вдлъбнатинка в планината П. А и да пренебрегнехме факта, че цялата тежка артилерия се намираше единствено вътре в планината, използването й на Ганимед от която и да е сила щеше да бъде равно на самоубийство. Засега сражението не бе станало толкова ожесточено. Но имаше такива изгледи.

И космическите кораби от Земята, които се виждаха на екрана във всъдехода, го знаеха. Това поне си личеше ясно от разположението им. Почти нямаше съмнение, че те са там, защото бяха дошли до заключението, че Суини води бунтарите, но не бяха проявили никакво желание да се намесят и да му помогнат. Напротив, стояха встрани, навлезли малко в орбитата на Калисто, на разстояние около 900 000 мили от Ганимед — достатъчно далеч, за да са в състояние да побягнат, ако видят атомна искра върху въпросната планета, и достатъчно близо, за да измъкнат Суини, ако стане ясно, че по някакъв начин е победил.