Джеймс Блиш - Новозавладените звезди

Властта основателно питаше: а каква в крайна сметка бе алтернативата? Само куполи. Управата на Разширения космодрум Земя ненавиждаше куполите. Преди всичко те струваха твърде евтино и транспортният поток натам и обратно винаги щеше да бъде минимален. Опитът на Луната бе изяснил напълно това. А и обществото мразеше куполите; хората вече масово проявяваха нежелание да живеят под тях.

Що се отнася до правителствата (като изключим Съединените щати, които властта още търпеше), никое от тях не питаеше любов към куполите или към ограниченото заселване, което те означаваха. Трябваше да изсипят множащите се тълпи с кофи, а не с капкомери. Ако Властта е знаела, че емиграцията по-скоро увеличава, отколкото намалява местното население, тя старателно се бе въздържала да го каже на заинтересуваните правителства; те можеха и сами да преоткрият Закона на Франклин. Куполите се изключваха, на преден план стоеше тераформирането.

После дойде пантропията.

Ако тази трета алтернатива на проблема за колонизирането на планетите бе изненадала Управата и Космодрум Земя, те нямаха кого другиго да винят за това, освен самите себе си. Бяха се явили безброй предвестници. Идеята за генетична модификация на човешката раса, за да живее на планетите такива, каквито са, вместо да се видоизменят за удобство на хората, принадлежеше на Олаф Стейпълдън; до нея по-късно се бяха докосвали още редица писатели, а същността й водеше началото си още от Протей и бе така дълбоко залегнала в човешкото съзнание, като таласъма, вампира, красивото подменено от феите дете и преселението на душите.

Но изведнъж осъществяването й стана възможно и не много дълго след това се превърна във факт.

Властта бе обзета от ненавист. Пантропията предполагаше големи начални вложения за първите преселници, но това бе метод, който с усъвършенстването си щеше да става все по-икономичен. Установяха ли се веднъж колонизаторите, вече нямаше да бъдат нужни капиталовложения: заселниците щяха да се чувстват удобно в своя новоизбран свят и да създават поколение без помощ отвън. Нещо повече — за най-скъпата пантропия бяха нужни по-малко от половината средства за построяването на най-малкия и най-простия купол. От гледна точка на Властта, в сравнение с разходите по тераформирането дори на една толкова благоприятна планета, каквато бе Марс, пантропията не струваше абсолютно нищо.

А нямаше начин да се събират такси даже срещу първоначалните разходи. Бе твърде евтино, за да си струва труда.

Ако се даде път на известен брой влиятелни учени да постигнат целта си, някое ваше дете или внуче може да завърши живота си в ледената пустош на Плутон, където слънцето е само една искра в небето — и то няма да се завърне на Земята чак докато умре, пък едва ли и след това.

Да, и сега още са в ход ред проекти за превръщане на невинни неродени деца в чуждоземни същества, които ще умрат в ужасни мъки в момента, в който кракът им стъпи върху зелената планета на техните прадеди. Обзети от нетърпение поради бавния, но сигурен процес на заледяването на Марс от човека, видни мечтателно настроени мислители разработват методи за създаването на най-различни пародии на човешката форма — пародии, които по някакъв начин ще оцеляват и в най-суровия и необуздан планетен ад.

Процесът, който може да създаде тези жалки аномалии с цената на огромни разходи, се нарича „пантропия“. Макар още не усъвършенствана, тя вече съществува и заплашва. Главният измежду пророците й е белокосият д-р Джейкъб Рулман с мечтателния поглед, който…

— Спрете! — извика Суини. Той притисна слепоочията си с върховете на пръстите, след това разтреперан свали ръцете си и погледна към Рулман.

Ученият остави изрезката от старото списание, която дори в своя тефлонов калъф бе жълта като паеля 25 25 Испанско ястие с ориз и различни меса, миди и др. — Б.пр. , след като бе прекарала половин живот в атмосферата на Ганимед. Ръцете на самия Рулман изобщо не трепереха, а колкото коса имаше още, тя бе червеникаво-кафява като всякога.

— Тези лъжи… извинявайте! Но те оказват въздействие, зная го. Тъкмо с тях ми напълниха главата. Съвсем друго е, когато осъзнаеш колко са злонамерени.

— Зная — тихо каза Рулман. — Това е лесна работа. Възпитанието на едно адаптирано дете е специфичен процес; детето е винаги изолирано и се стреми към подражание, можеш да му кажеш всичко, което пожелаеш, то няма друг избор, освен да повярва, защото отчаяно се нуждае от по-близък контакт, от одобрение, от прегръдките, които никога няма да усети! Това е крайната степен на бебето в епруветки, случва се гръдта, която е можела да го откърми, да бъде просто от другата страна на стъклото, но същевременно да е останала и цели поколения в миналото. Дори гласът на майката достига до него по жица, ако изобщо достигне. Зная, Доналд, повярвай ми. Аз съм преживял същото. И е много трудно.