Джеймс Блиш - Новозавладените звезди

И както всички заселници, Суини не можеше да не се възхищава от Рулман.

Именно на тези три схващания се крепеше основанието да не използва радиото.

Времето да докладва на Майкълджон бе почти към своя край. Безмълвната радиостанция на масата пред Суини трябваше само да отправи един-единствен от петте сигнала, и колонията на Ганимед щеше да изчезне. Сигналите бяха кодирани:

WAVVY — „Заловени са. Необходим превоз.“

NAVVY — „Заловени са. Необходима помощ.“

VVANY — „Не са заловени. Няма нужда от помощ.“

AAVYV — „Не са заловени. Необходим превоз.“

YYAVY — „Заловени са. Превоз осигурен.“

Как щеше да реагира компютърът от борда на космическия кораб, какъв курс на действие щеше да продиктува като реакция на който и да е от тези сигнали, не знаеше, но сега това почти нямаше значение. Всяка реакция щеше да бъде неуместна, тъй като, въпреки целия тежък интелектуален труд, вложен в приспособяването на петте шифъра към конкретната цел, нито един от тях не отговаряше на истинското положение.

Ако не се изпратеше никакво сведение, Майкълджон щеше да си тръгне, когато изтече 300-дневния срок. Това можеше да означава, че „проектът“ на Рулман, какъвто и да бе, щеше да се реализира, но така колонията нямаше да се спаси. На Земята щяха да й трябват минимум две поколения, за да получи и отгледа друг Суини от изкуствено поддържаните яйчници на отдавна блаженопочившата Шърли Левърол, но там едва ли щяха да направят подобен опит. На Земята вероятно знаеха за „проекта“ повече, отколкото Суини — едва ли можеше някой да знае по-малко — и ако самият той не успееше да го възпре, следващия път вероятно щяха да го направят с бомба. Земята би престанала да иска „завръщането“ на тези хора, щом се изяснеше, че не е в състояние да се добере до тях даже чрез толкова ловък двоен агент като Суини.

Още нещо: верижната реакция. Суини знаеше, че на Ганимед има значително количество деутерий, част от който е скован в ледената пустош на Нептуновия тризъбец, а по-малко количество — разпръснато из канарите под формата на литиев деутерид. Избухването на една атомна бомба тук щеше да представлява отлична възможност за предизвикване ядрена детонация на целия спътник. Ако някой все още активен отломък след този взрив улучеше Юпитер, отстоящ сега само на някакви си 665 000 мили, планетата бе достатъчно голяма, за да има условия да протече цикъл на Бете, тоест въглероден цикъл — тя бе с малка плътност, но единствена от планетите имаше необходимата маса. Фронтът на ударната вълна от такава невъобразима катастрофа би накарал земните морета да закипят, би могъл също (вероятността бе около 3/8) да накара Слънцето да избухне като Нова 23 23 Звезда, която за няколко дни увеличава светимостта си до милион пъти. — Б.р. , въпреки че нямаше да остане човек, който да живее достатъчно дълго, за да бъде благодарен, ако това не се случи.

Тъй като и Суини знаеше тези неща, той нямаше как да не смята, че те са нещо общоизвестно и че Земята ще употреби на Ганимед само химични експлозиви. Но щеше ли да го направи? Досега Суини се беше сблъсквал с общоизвестни неща твърде рядко.

И все пак това почти нямаше значение. Ако Земята бомбардираше колонията, независимо как, неминуемо щеше да дойде и неговият край. Дори ограниченото общуване, безмълвната любов, чувството, че е възможно тепърва да се роди, всичко щеше да изчезне. Той също. Както сигурно и малкият свят.

Но ако дадеше сигнал на Майкълджон и компютъра, щяха още жив да го откъснат — далече от Майк, далече от Рулман, далече от колонията, все по-далече и по-далече. Щеше да си остане мъртвецът, какъвто беше. Даже навярно пак би му се отдал случай да изучава същия безкраен урок за формите, които може да приема самотата, или пък Земята щеше да извърши чудо и да го превърне в жив човек, способен да оцелее.

Вятърът продължаваше да се усилва. Стихиите на ураганите в душата на Суини и на тези извън него се развихряха едновременно. Тяхната хармония представляваше класически образец на литературния похват, наричан „олицетворяване на природата“, ако Суини бе в състояние да го разпознае, но той никога не бе чел художествена литература, а да открива природата в процеса, когато тя подражава на изкуството, така или иначе нямаше да му бъде от полза.

Той дори не знаеше, че когато развихрилата се буря отвън започна да изронва наветрения край от основите на метеорологичната станция с милионите зъби на невидимата си ярост, неговата самотна битка за спасяването на базата можеше да послужи за епос. Цели глави, цели части от поеми, цели действия от това, което би било осъзнат героизъм у другиго, у човешко същество, останаха неизползувани, докато Суини си гледаше работата, а съзнанието му бе ангажирано с вътрешния му спор.