Джеймс Блиш - Новозавладените звезди

Трудно бе да се разбере за какво точно говори Рулман, когато подхвана темата за „проекта“. То имаше някаква връзка с пантропичните лаборатории, поне това беше ясно, а сигурно имаше отношение и към заселническия космически кораб, който Суини случайно бе видял същия този ден (държан в един кратер, удобен за стартиране, почти идентичен с този на Луната, откъдето младият човек бе излетял, за да започне собствения си свободен живот) — кораб, пригоден (доколкото можеше да се вярва на преценка, основаваща се на един кратък поглед) както за дълго пътешествие на няколко души, така и за кратко пътуване на голяма група хора.

Извън това Суини не знаеше нищо повече за „проекта“, освен един допълнителен факт, който не можеше да проумее: по някакъв начин проектът не бе свързан с дългосрочната подготовка на колонията да предотврати загубата на нефиксирани гени. Възможно е (Суини най-малко от всички би могъл да го прецени) единствената връзка на този факт с „проекта“ да беше неговата дългосрочност.

Във всеки случай младежът прояви благоразумието да не задава въпроси. Бурята, бушуваща в него, все пак взе връх — за Суини тя бе по-важна и от бурята, извиваща се над Ганимед, или от бурята, която щеше да се извие и да помете този свят в едно бъдеще, което можеше да бъде предвидено. Той не беше свикнал да мисли от гледната точка даже на едно малко общество. Просто не проумяваше защо Рулман е привлечен от този Идеал. Суини бе най-завършеният индивидуалист в Слънчевата система — не по природа, а по замисъл.

Вероятно Рулман долови това. Така или иначе възможно е задачата, която той възложи на Суини, да беше избрана съвсем преднамерено: да се захвърли един самотен човек в пълната изолация, от която той се страхуваше; да се стовари тежестта на едно мъчително решение изцяло върху плещите на човека, който трябва да го осъществи; или пък да се отдели един шпионин от Космодрума в място, където би навредил най-малко, докато вниманието на колонията е напълно ангажирано другаде. Вероятно е, даже твърде е възможно, Рулман да нямаше предвид нито един от тези мотиви; във всеки случай от значение бе как постъпваше.

Ученият нареди, докато трае извънредното положение, Суини да остане в Южнополярната метеорологична станция.

Там почти нямаше какво да прави, освен да се наблюдава как кристалите метанов „сняг“ се трупат по прозорците и да се поддържа ред. Уредите сами предаваха данните в базата и не се нуждаеха от по-специално внимание. В разгара на кризата Суини може би щеше да има някаква дребна работа, може би — не. Това тепърва щеше да се разбере.

Междувременно той разполагаше с много време да задава въпроси — а нямаше възможност да ги отправя към никого, освен към себе си и към фучащия, непрекъснато усилващ се вятър.

Имаше един промеждутък. Суини отиде пеша до платото Н, за да си вземе радиостанцията, която бе заровил там, и след това се върна пак пеша в метеорологичната станция. Това му отне единадесет дни на усилия и лишения, които Джек Лондон би могъл да опише в цял роман. За Суини те не значеха нищо — той не беше сигурен дали когато се прибере, ще пожелае да използва апарата, или не, а що се отнася до сагата на самотното му пътешествие, той не съзнаваше, че това е сага, нито дори че е било необикновено трудно и мъчително. Нямаше с какво да го сравни, нямаше и книги — никога не беше чел нищо. Измерваше нещата с обратите, които те внасяха в съдбата му, а наличието на апарата не бе променило въпросите, които си задаваше — само му бе предоставило възможността да действува според отговорите, ако някога ги получеше.

Когато се връщаше в станцията, той забеляза една птица. Птицата се зари в най-близката преспа веднага щом го съзря, но за изминалия миг той бе имал компания. Никога вече не я видя, ала от време на време си мислеше за нея. Проблемът, просто формулиран, бе: какво щеше да прави сега?

Че е дълбоко влюбен в Майк Левърол, вече нямаше съмнение. При все това беше двойно по-трудно да се справи с чувството, защото не знаеше името му и трябваше всеки път да го преценява само според същинското преживяване, вместо според много по-удобния символ. Винаги когато си помислеше за това чувство, то отново го разтърсваше. Но не изчезваше.

Колкото до преселниците, Суини бе уверен, че не са извършили никакво престъпление, освен според Земния тираничен декрет. Те бяха работливи, храбри и почтени хора, предложили на младежа първото безкористно приятелство, което той срещаше в живота си.