Вероника Блейк - Доминик

— Добре ли си? — трескаво попита тя.

Коул нито помръдна, нито отговори на въпроса й. Въпреки че раните не го боляха толкова силно, той почувства как съзнанието му се замъгли и тялото му изведнъж отслабна. После извърна глава и видя, че Доминик се мъчеше да завърже горните краища на превръзката над рамото му. Когато погледна надолу към кървящата ръка, имаше чувството, че тя принадлежеше на някой друг. След първоначалния изблик на болка тя бе станала напълно безчувствена.

Унилото му настроение удвои страховете на Доминик. Тя се ужаси при мисълта, че той можеше да изпадне в несвяст. Коул не трябва да умира, крещяха едновременно сърцето и съзнанието й, тя нямаше да допусне това.

— Така ли трябва да се върже това? — попита тя. Въпреки че знаеше за какво служеше турникета, никога досега не й се беше налагало да го прави. По тялото й се разля чувство на облекчение, когато разбра, че думите й достигнаха до замъгленото му съзнание. Той леко кимна с глава. Тя потърси манерката с вода, която носеха в торбата, но със съжаление откри, че бе почти празна. Беше й необходима малко вода, за да почисти кръвта около раните, но тъй като не знаеше още колко им оставаше, докато стигнат реката, реши да я запази за пиене, ако Коул ожаднееше.

Коул измъчено въздъхна, докато гледаше суетенето на Доминик. Беше го яд на себе си, че допусна да се нарани, и заради това, че сега изглеждаше толкова слаб. В главата му се въртяха мъчителни мисли, като например колко храбър можеше да се покаже, ако се намираше заедно с нея на някой кораб в открито море.

— Нека изчистя тази кръв — каза Доминик. С малко парче от ризата тя внимателно попи местата около провисналите парчета кожа, където се бяха врязали острите мечешки нокти. От гледката й се повдигаше, но тя се помъчи да потисне надигащия се спазъм. За свое голямо облекчение видя, че кръвта бе започнала да се съсирва, но слабата светлина й пречеше да разгледа по-добре раните.

— Трябва да излезем навън — обяви тя. — Искам да виждам какво правя.

— Трябва да обуя панталона си — пророни Коул. — Дай ми пушката.

За пръв път от началото на кошмара Доминик забеляза, че те не бяха имали време да се облекат. Никак не й се искаше да губи време в обличане, когато Коул се нуждаеше от спешни грижи, но идеята да се покаже навън съвсем гола също не бе особено привлекателна. Тя изпълзя до купчината дрехи и измъкна панталона на Коул.

— Дай да ти помогна — каза тя, докато му го подаваше. Той пое дрехата със здравата си ръка.

— Облечи се! — нареди той. Нарастващия му гняв отклоняваше вниманието от раните му. Криво-ляво той успя да нахлузи панталоните си. Вълненият плат предизвика странно усещане върху голите му крака, защото за първи път обуваше панталоните без наполеонките, с които не се разделяше вече две години. Той се помъчи да зареди пушката, но тъй като си служеше само с едната ръка, доста се затрудни. Решимостта му надделя и не след дълго бе готов.

Намусеното изражение на Коул притесни Доминик, но тя реши да не спори с него точно сега. Намъкна дългата провиснала риза и взе мехлема и остатъка от разкъсаната риза на Коул. После мълчаливо запълзя към изхода.

— Доминик, спри! — извика Коул. За части от секундата той си представи как раненото животно дебне до изхода.

Доминик се обърна и се почувства обзета от странно чувство. Нямаше как да не се подчини на предупреждението на Коул, но когато спря, вече наполовина се бе показала навън. Лицето й се обля от слънчевата светлина и тя панически се върна обратно. Тялото й се затресе от ням ужас и тя примига в тъмнината.

Коул я сграбчи за ръката и я блъсна настрани от входа. Двамата се претърколиха назад върху каменния под. Доминик чу как Коул болезнено простена. Знаеше защо я спря така внезапно и се намрази заради собствената си глупост.

— Съжалявам, Коул — задъхано промълви тя. — Трябваше първо да проверя дали мечката не е някъде отвън. — Той не отвърна нищо. Когато тя се обърна да го погледне, от устата й се отрони лек вик. Той притискаше ранената си ръка, а по лицето му бе изписана болезнена гримаса.

— Внимавай този път! — прошепна той и хвана пушката със здравата си ръка. После подаде оръжието на Доминик и добави: — Пази се!

Доминик кимна и пое пушката. Тя се запита дали трябваше да му каже, че това нямаше да й помогне, защото не знаеше как да си служи с нея. После реши да замълчи. Стиснала здраво пушката, тя застана на колене. Сърцето й лудешки заби и тя се запромъква към изхода. Там отново я посрещна ярката слънчева светлина. Тя примига и насочи погледа си към околните дървета и извисяващите се скали. Докато се измъкваше навън, Доминик се постара дори да не диша. Без да движи глава, очите й трескаво зашариха наоколо. Ако мечката беше някъде наблизо, тя не искаше да пра ви никакви излишни движения. Когато се измъкна от пещерата, Доминик се изправи на крака. Стисна здраво пушката и започна да се оглежда.