Тери Бисон - Служебен романс

— Дали ми хареса? — каза той. — Влюбих се в това.

— Флиртуваш ли с мен? — попита Мери97.

— И какво ако флиртувам? — отвърна Кен и интимните му думи бяха почти толкова добри, колкото нейната усмивка.

— Тогава ела с мен.

През тази седмица Кен678 два пъти повече следваше Мери97 в „прегледа“. По което и време да отиваха винаги беше същото, но си оставаше идеално. Колкото по-скоро Мери обръщаше дама купа, толкова по-бързо Кен чуваше „туп-туп“. Отново имаше отворен „прозорец“ в „стаята без прозорци“, отново конят слизаше по булеварда и огромният му пенис почти се влачеше по паважа. Съвършените зрели и кръгли гърди на Мери се издуваха под дантеления червен сутиен, тя казваше „Видя ли коня“ и посягаше зад гърба си, за да се освободи от презрамките му…

Да махне презрамките си! И тъкмо чашките на сутиена да паднат и Кен678 да види зърната й, жандармерийската свирка изпищяваше, а Мери97 отново бе облечена с бялата си блузка и оранжева вратовръзка. Прозорецът се затваряше, дамата купа се бе обърнала надолу.

— Единствения проблем с „великденските яйца“ е, че те винаги са същите — казваше Мери. Който и да ги е измислил, очевидно е представлявал случай на забавено развитие.

— Макар да е едно и също, аз го харесвам — отвръщаше Кен.

На тръгване от градската палата за уикенда, Кен678 внимателно разгледа тълпата от обикновени служители, която слизаше по стъпалата. Коя от тези жени бе Мери97? Изглежда нямаше начин да се разбере. Всички бяха възрастни и от различни националности, но с опулените си празни погледи и златните неврални интерфейси в ушите си изглеждаха еднакви, особено с отличителните знаци на мрежата, изработени във вид на дупки по ръкавиците им.

Уикендът изглеждаше, че ще трае вечно. Но след като седмицата най-сетне свърши, Кен се зае да се надпреварва със своите „повиквания“ и „задачи“, след това пропътува „коридорите“, докато намери Мери в „нейната“ точка — отвореният „прозорец“ между „копия“ и „проверка за точност“.

— Не е ли романтично? — каза тя, гледайки в „Април в Париж“.

— Предполагам — рече Кен неспокойно, тъй като си мислеше за ръцете й отзад, които откопчаваха сутиена.

— Какво би могло да бъде по-романтично? — попита Мери и той си помисли, че тя се шегува.

— Червеният сутиен — заяви Кен.

— Тогава ела с мен — покани го тя.

Те вече се срещаха в „прегледа“ три пъти седмично. Три пъти Кен678 чуваше коня, три пъти очакваше червения дантелен сутиен да се смъкне. Тази седмица бе близо до най-голямото щастие, което бе имал.

— Чудил ли си се някога какво има под третата карта? — попита го Мери97.

Те отново стояха в „прозореца“ между „копия“ и „проверка за точност“. Новата седмица едва беше започнала. В „Април в Париж“ кестените цъфтяха над паважа. Кафенетата бяха празни. В далечината няколко вдървени фигури слизаха от файтони и се качваха в тях.

— Да, чудил съм се — каза Кен678, макар да не беше вярно. Не му харесваше да се чуди.

— Аз също — заяви Мери.

Когато се срещнаха след няколко периода по-късно в „стаята без прозорци“, извън „прегледа“, Мери постави ръката си с червени нокти върху третата карта и каза:

— Съществува един единствен начин да разберем.

Кен не отговори, в замяна на това усети внезапна хладина.

— Трябва да го направим двамата — настоя тя — Ти ще обърнеш дамата, а аз третата карта. Готов ли си?

— Предполагам — каза той и отново излъга. Третата карта беше асо спатия. Щом я обърна, Кен разбра, че нещо не е както трябва.

Имаше усещането за нещо различно.

Беше паважът под краката му.

Беше „Април в Париж“ и Кен678 слизаше по булеварда. Мери97 стоеше пред него. Беше облечена с безръкавна селска блуза и дълга широка пола.

Кен беше ужасен. Бяха ли в „прозореца“? Бяха ли в „стаята без прозорци“?

— Къде сме? — попита той.

— Ние сме ВЪТРЕ в „Април в Париж“, а не на границата на „прозореца“. ОТВЪТРЕ в неговата среда. Не е ли вълнуващо?

Кен опита да спре да върви, но не можеше.

— Мисля, че сме натикани тук — каза той и се опита да затвори очи, за да избегне паниката, която го обхвана, но не можа.

Мери само се усмихваше с усмивката на Мери и те се разхождаха по булеварда под цъфналите кестени. Те минаха край едно кафене и отново завиха зад ъгъла. И всеки път бе едно и също. Същите дървета, същите кафенета, същия паваж, файтоните и вдървените фигури в далечината никога не се доближаваха.

— Не е ли романтично? — рече Мери. — И не ми казвай че се учудваш.