Владимир Висоцки: Цигански романс

По ръба на пропастта, над възхитителната урва
аз конете си с нагайка зашлевявам — и ги втурвам.
Нещо въздух не достига: гълтам облак, пия буря…
Чувствам с гибелен възторг: пропадам, падам, не сънувам!

Не препускайте така, коне, поспрете!
Забравете бича — няма жал!
Боже, колко своенравни са конете…
Ще умра неживял, песента недопял.

Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея —
само още миг над пропастта
да оцелея…

Ще загина — като пухче ураганът с длан ме смита.
И в галоп ще ме отнасят сутринта в шейната — леден.
Обуздайте, мои кончета, безумните копита,
удължете малко пътя към приюта ми последен!

Не препускайте така, коне, поспрете!
Не, не слушайте бича ми, не!
Боже, колко своенравни са конете…
И не си доживях… Да допея поне…

Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея —
само още миг над пропастта
да оцелея!

Но — успяхме: закъснение при бог не е прието.
И защо там пеят ангели със злоба в гласовете?!
Или вече се побърка от ридание звънчето,
или аз крещя да спрат, да не летят натам конете?!

Не препускайте така, коне, поспрете!
Галопирайте без крила!
Своенравни се оказаха конете…
И не си доживях, и не съм си допял…

Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея —
само още миг над пропастта
да оцелея.