Дейл Бейли: Да направиш машина

Ейделман бе обзет от налудничава идея. Една-единствена, но неотстъпна мисъл го обхвана внезапно и напълно, нарушавайки течението на спокойния му живот.

И ето че той застана с каменно лице право в центъра на локвата от „Спрайт“, която се разливаше. До него лежеше преобърнатата количка. Двайсет двулитрови пластмасови бутилки се бяха търкулнали от нея и от тях се разливаше зеленикавото им съдържание, което се сливаше в споменатата голяма локва. Ейделман констатира факта, но му беше все едно, тъй като бе потънал в размисли.

Когато Майк, помощник-управителят на магазина „А&Р“, където Ейделман работеше почти от десет години, го потупа по рамото, той се опита да се избави от натрапчивото видение и тръсна глава като мокър пес.

Ейделман започна да се взира в покритата с лунички физиономия на Майк. В това време купувачите се шмугваха около тях и бутаха количките си покрай лепкавата локва, като безуспешно си придаваха вид, че станалото не ги интересува.

— Слушай — каза Майк, — може би следва да закусиш? Изобщо чувстваш ли се нормално?

— Да — отвърна Ейделман. — Напълно.

— Но все пак ще отидеш да хапнеш нещо, нали така?

— Добре.

Ейделман механично повдигна рамене и се отдалечи, шляпайки направо през газираната локва, без да я забелязва.

Той беше едър мъж на трийсетина години, леко надебелял, но не и дебел. Правите му руси коси падаха безжизнено върху челото му. Не беше урод, нито красавец. В лицето му имаше някаква незавършеност, сякаш в късчето глина, над което скулпторът бе работил, току-що бяха започнали да се появяват някакви черти. Джинсите му висяха като торби, а когато се изкачваше по стълбата към столовата, всяка негова крачка се съпровождаше с джвакане, напомнящо на сочна целувка — звукът пристигаше от намокрените му обувки. Застаналият до локвата Майк го изпроводи с озадачен поглед. Тревожно намръщена зад касата, Синди също го наблюдаваше. Ейделман изобщо не забелязваше устремените към него погледи.

След като се изкачи до столовата, той и там не намери покой. За известно време Ейделман бе зает с разсъждения относно веригата от неприятности, които го преследваха в днешния ден. Отначало се изхитри да изпусне поднос с понички, след това настъпи питка хляб, накрая строши буркан с някаква туршия. Всички тези пропуски бяха съвсем нетипични за него, тъй като Ейделман бе добросъвестен и акуратен човек. Смахнатостта съвсем не беше свойствена за него. Обаче фактът си оставаше факт: той беше обхванат от натрапчивата идея от онази минута, когато се събуди в полумрака преди разсъмване и си представи същността на машината, нейната цел и предназначение — също така ясно, както осъзнаваше собствената си личност. След това беше застанал на фона на сивото небе и бе започнал да разсъждава за отговорността, която откри в себе си, която се бе появила без участието на волята и съгласието му. Той се опита да си представи как тази идея щеше измени неговия живот.

И ето че сега, в столовата, Ейделман изучаваше микро-вълновата фурна и мислеше как да използва детайлите й за създаването на машината. Нищо не можеше да го разсее: нито вонята от кофата за боклук, която бе забравил да изхвърли тази сутрин, нито безпристрастното бръмчене на флуоресцентната лампа, нито тихото потракване на кафеварката.

Когато Синди го заговори, той трепна изплашено и се обърна. Запретнала ръкавите на халата си, тя стоеше в рамката на вратата и го гледаше с повдигнати в недоумение вежди. Сидни имаше приятно, макар и некрасиво лице и тъмни, подстригани коси. Очите й бяха зелени като пролетна трева. Тя не се усмихваше, защото зъбите й по цвят и форма напомняха за древни кости, изкривени от дълго пребиваване в гроб. Веднъж Ейделман чу, как Сидни казваше на другата касиерка, че отделя пари за избелване и изправяне на зъбите си. Може би ако това някога станеше, той щеше да види усмивката й.

Впрочем Ейделман разбираше какво означава да събираш пари, когато работиш в малък магазин за продукти.

— Какво ми каза? — попита я той. Гласът му звучеше хрипливо и неуверено, сякаш не много често му се налагаше да води беседа. Всъщност така си и беше.

— Попитах те какво ти е станало? — повтори тя.

Преди да успее да й отговори, тя вече се намираше до него и прохладната й ръка бе положена върху челото му.

— Като че ли нямаш температура — обяви Сидни, свивайки устни. — Наистина ли се чувстваш добре?