Дейл Бейли - Да направиш машина

Към полунощ машината беше запълнила пространството на източната галерия. Всеки страничен наблюдател би я взел за купчина вехтории, но само Ейделман виждаше истинските й очертания и знаеше тайния й смисъл.

Час след час, той се трудеше като навита пружина. Когато боравеше с инструментите, прибавяйки по нещо тук и там, сръчните му пръсти само се мяркаха от бързите им движения. След като постави нависоко, на върха на един прът, перките на вентилатора, той замря за миг, за да обмисли следващата си стъпка, след това отново потъна в работа. Преди настъпването на утрото, Ейделман свърза към машината тон-колоните на грамофона и надеждно ги пристегна към пода.

Той видя през прозореца как хоризонтът на изток съединява небето и земята със сивите лентички на разсъмването. Скоро щеше да стане пет часа и Ейделман работеше с настървение. Чувствайки с подметките си растящото напрежение на земята, тъй бързо завинти над машината фасунга от лампа, чийто проводник се спускаше надолу, през причудливото преплитане на стомана, стъкло и алуминий към двигателя на сенокосачката, погребан в лабиринт от разнообразни детайли.

04:56. Ейделман завива във фасунгата крушка от сто вата.

04:57. Ейделман съсредоточено се разхожда около машината, изследва съединенията й и проверява дали всичко е на мястото си. Небето става малко по-светло. В прозорците на съседните къщи се запалва светлина. Той неволно си представя хората, които живеят там: как стоят в рамките на вратите на домовете си, но все още не вярват в пророчеството, безсилни да се смирят със съдбата си.

04:58. Точно така е! На мястото, където лошо е завинтил съединението, проводниците висят свободно и няма контакт… Ейделман бърка в задния си джоб, за да извади отверката, но нея я няма. Той си спомня, че я е оставил на масата, която е придърпана към стената в другия край на помещението. Хвърля поглед към електронния си часовник и установява, че повече няма време.

Зад прозореца цари пълна тишина, мълчат даже и щурците. Ейделман чувства как расте напрежението на земята. Навярно това е предвестникът на идващото земетресение. А може и да не е.

Той си спомня за армейския нож на баща си.

04:59. Ейделман изважда ножа от джоба си и измъква от него ръждясалото острие-отверка. Кръвта му бие в слепоочията, той поставя острието в жлеба на винта, закрепва висящия проводник и завива, завива, завива… докато острието не се счупва с трясък, но затова пък винта застава на мястото си — точно и плътно.

Ейделман се хвърля през помещението и включва машината в мига, в който цифрите на часовника му се сменят на 05:00. Машината се изпълва с живот, вече смуче ток през пъпната връв на проводника, който се извива като змия от розетката на източната стена. Ейделман забелязва потъмняващата светлина в домовете на съседите и си представя как те, както и преди не вярват, че предсказанието се е оказало истина, но се опитват да се вземат в ръце, а още не знаят, че той, Ейделман, се е трудил през цялата нощ, за да ги спаси всичките.

Машината бръмчи и попуква. Лопатките на вентилатора се въртят. Лапичките са запалени. Подът се тресе, стъклата на прозорците звънят в рамките си. На Ейделман за миг му се струва, че нищо не е излязло от работата му и че не е успял да се справи, че сега из целия град загиват хора и че именно в този миг Синди безпомощно се плъзва под земята, а бетонните стени с грохот се съединяват над нея.

Но това се оказва само бумтенето на тон-колоните, от което се тресе цялата стара къща. Колебанията минават през пода, през гредите и през мертеците на сградата, през мазето и оттам още по-дълбоко, в почвата. Вибрациите от машината на Ейделман струят през цялата сграда и се отправят в напрегнатата земя, вливайки в нея поток от хармония.

Часовникът показва 05:01. Земята не трепери.

Няколко часа по-късно, Ейделман се наклони към вестникарския автомат, близо до магазина А&Р. Заглавието на първия ред на „Вестник на Стауз Конърс“ гласеше:

Ейделман се изправи, той по принцип не купуваше вестници.

Когато влезе в магазина, видя Синди. Тя както винаги, седеше зад касата. Синди се обърна, за да го поздрави… И изведнъж Ейделман беше обхванат от чувството, което нито можеше да обясни, нито да измери. Нещо от рода на щастие. Сякаш през цялото това време бе паднал от самолет от такава височина, че беше видял извивката на хоризонта, а нещо го бе дърпало напред-назад, но накрая парашутът се беше разтворил и разцъфнал в хладния въздух, а ремъците му се бяха опънали и той вече не падаше, а летеше и светът под него най-накрая се сви в къса геометрия на порядък.