Майкъл Бейджънт - Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

След Албигойския кръстоносен поход Лангедок е променен до неузнаваемост и отново е потопен във варварщината, в която тъне останала Европа. Защо? Какво стои зад този хаос, жестокост и опустошение?

В началото на XIII в. областта, известна днес като Лангедок, не влиза официално в пределите на Франция. Тя е независимо владение, свързано като език, култура и политическо устройство не толкова със Севера, колкото с Испания — с Леонското, Арагонското и Кастилското кралства. Управлявано е от няколко благороднически рода, сред които се открояват графовете на Тулуза и мощната фамилия, властваща в Транкавел. В Лангедок процъфтява култура, може би най-развитата в християнския свят, ако не се брои Византия.

Лангедок има много общи черти с Византия. За разлика от Северна Европа тук се цени знанието. Процъфтяват философията и другите науки, на почит са поезията и изтънчените обноски, изучават се гръцки, арабски и староеврейски, в Люнел и Нарбон има цели школи, посветени на кабалата, древното езотерично учение на евреите, което се радва на голяма популярност. Дори благородниците са начетени и образовани в епоха, когато повечето аристократи в Северна Европа не знаят дори да се подписват.

Подобно на Византия, и Лангедок се откроява с религиозната си търпимост, толкова различна от фанатизма в Европа. През морските търговски средища като Марсилия или през Пиренеите проникват идеите на исляма и юдаизма. Същевременно римокатолическата църква не се радва на особена почит, тъй като нейните проповедници отблъскват населението с прословутата си продажност. Има църкви, където над трийсет години не е отслужвана литургия. Вместо да се занимават с енориашите, повечето свещеници въртят търговия или са насочили вниманието си към своите огромни имения. Един от епископите на Нарбон например дори не е стъпил в енорията си.

Въпреки корупцията в църквата културата в Лангедок достига разцвет, какъвто Европа ще изживее отново чак през Ренесанса. Но както във Византия, и тук се наблюдават упадък, самодоволство и трагично безсилие и областта не е подготвена за надвисналите над нея изпитания. Благородниците в Северна Европа и римокатолическата църква знаят колко уязвим е Лангедок и само чакат удобен момент, за да се възползват. Аристократите от Севера отдавна са хвърлили око на несметните богатства в областта. А църквата проявява интерес към нея от свои съображения. На първо място, влиянието й в Лангедок е силно подкопано. Наред с културата там процъфтява още нещо — най-мощната ерес в християнския свят от средновековието.

Както се изразяват висшите духовници, Лангедок е „заразен“ от албигойската ерес, тази „гнусна проказа на Юга“. И макар привържениците й да не прибягват до насилие, те представляват заплаха за римокатолическата църква, най-сериозната до времето, когато три века по-късно Мартин Лутер ще положи с учението си началото на Реформацията. В началото на XIII в. вече съществува реална опасност тази ерес да измести католицизма като преобладаваща религия в Лангедок. Ала най-страшното според римокатолическата църква е, че ереста вече се ползва с влияние и другаде в Европа, предимно в по-големите градове на Германия, Фландрия и Шампания.

Еретиците са останали в историята с различни имена. През 1165 г. те са анатемосани от събора, свикан от папата в град Алби в Лангедок. Вероятно по тази причина или може би защото Алби и занапред ще е едно от средищата на еретиците, те често биват наричани албигойци. В други случаи са назовавани с името „катари“, а в Италия са известни като патарени. Нерядко са дамгосвани и с имената на много по-ранни ереси: ариани, маркионити и манихейци.

„Албигойци“ и „катари“ са събирателни понятия, с други думи, за разлика от римокатолицизма не обозначават отделно вероизповедание с установена и систематизирана доктрина и теология. С тях са наричани различни секти, повечето от които оглавявани от независим водач: последователите му приемат неговото име. Макар и да се придържат към някои общи принципи, тези секти се различават съществено в подробностите. И още нещо, информацията за еретиците, с която разполагаме, е почерпена главно от римокатолически източници, например Инквизицията. Да получим някаква представа за тях, осланяйки се на подобни източници, е все едно да разберем до какво се е свеждала Съпротивата във Франция от рапортите на есесовците или на Гестапо. Ето защо всъщност е невъзможно да дадем цялостно и ясно определение на учението на катарите.