Ренато Безана: Подземия

Маурицио се опита да откачи една от тях, но се спъна и падна заедно с много други маски. Уродливи изражения на сетния спазъм, напукани усмивки и зейнали орбити проблеснаха за миг и се разпиляха на пода сред дъжд от продължително звънтене. Тези творби на някакво древно и жестоко изкуство сякаш се възцариха не само над техния ограничен хоризонт, но и над разума им.

Маурицио се изправи бавно и мъчително. Сега и двамата приятели стоят един срещу друг, без да говорят, а лицата им са бели и екзалтирани. Финият профил на Андреа се отразява в изкривените изражения на маските. Тази, която Маурицио държи в изпънатата си ръка, прилича на отсечена глава. Колко ли може да струва това, беше попитал. Сигурно цяло състояние; но важното е, бе продължил той, никой да не знае нищо. В противен случай сбогом съкровище: обгербваната хартия щеше да ги погребе заедно с онова, което те, само те бяха открили.

Андреа запротестира:

— Защо не искаш да кажем истината? Ние не сме грабители на гробове…

— Това е всичко, което можем да направим. Те ще предпочетат да ни оставят да грабим — възрази Маурицио, — отколкото да признаят, че ти имаше право. Никога няма да го позволят.

— Промяната, готовността за риск, неортодоксалната мисъл днес са унижени и предадени. Утре — Андреа е изпълнен с яд и възбуда: един отчаян и драматичен порив, — утре ще трябва да търпим завистта на злобната склероза, активната съпротива срещу промяната, всекидневните насилия от страна на хора, неспособни да създават, от страна на епигони и бюрократи против малцината, които създават. Време е вече някой да се разбунтува.

— За да го смачкат ли? — Маурицио леко се усмихва. — Не, трябва да приемем играта. Те искат да бъдат измамени? Ще ги мамим. Искат да си останат все същите глупаци? Ние ще им помогнем. Толкова по-зле за тях. — Той разтърси рамене. — Всъщност съжалявам, но по-добре е така. — Вече беше сложил в раницата си няколко маски. — Отивам си и нищо не можеш да сториш. Нищо, разбираш ли? Науката е едно, а животът съвсем друго нещо.

Маурицио вече е далеч, не се чува дори и отзвук от стъпките му. Андреа се приближи до каменното легло и като прокара ръка по него, усети, че то цялото е гравирано. Това бяха етруски букви и лесно бе да ги разпознае, но затова пък невъзможно беше да ги разчете. Последно проклятие или последна присъда. Вдигна поглед и му се стори, че неговите неми свидетели му се присмиват. Те бяха постигнали онова, което желаеха: забвение.

Беше сам и с ужас осъзна къде е затворен. Подтисканият дотогава страх взе надмощие: едно срутване би могло да го смаже, въздухът да се свърши… Жив погребан, без нищо друго освен безизходицата на настоящето, назряла до пълен ужас! Обземат го безсилие, объркване, паника не само в мисловната, а в цялата му физическа същност. От лявата страна сърцето бие лудо, артериите по слепоочията пулсират тревожно, челото му е влажно от пот, извираща от душата. Страх.

Пое дълбоко въздух два пъти, за да подтисне безпокойството. И започна отново да слиза. Светлинният лъч вървеше пред него, като го оставяше в сянка. Той съсредоточаваше вниманието си към онова място от стената, което фенерът последователно осветяваше. Оживяваха петна от изгаснали цветове и една непрекъсната паяжина от пукнатини сред нащърбените тухли. Зае се да проследи един тънък процеп, сякаш той можеше да го изведе донякъде. Внезапно пукнатината се връща обратно, оплита се и отново тръгва. Обезумяла плетеница.

Андреа увеличи до максимум обсега на фенера и онова, което едва бе успял да зърне, се оказа възел от надраскани миниатюрни фигури. Мрачни тонове в охра подчертаваха светлосенките на примитивната фреска.

Той се свлече на пода с гръб, облегнат на стената. Рисунката имаше една особеност: тя не приличаше на никоя друга скална литография, която бе виждал дотогава. Това не беше обичайна ловна сцена или възхвала на покоен вожд; отдалеч те караше да мислиш, че е слънце, лъчезарно и растящо като в детска рисунка. Когато го разгледа по-внимателно, то се оказа окръжност, по чиято „повърхност“ отвън тичаха миниатюрни човечета, изпаднали в транс от сложен и тайнствен ритуал. В средата една по-голяма фигура излъчваше едновременно и сила, и хармония, може би поради суровостта на чертите. А около него окръжността бе запълнена от цял куп триъгълници, които си приличаха и сякаш бяха еднакви.

Рисунката беше странна и обезпокояваща. Стори му се, че тя е загатващ парадокс, връхлетял върху него през непреодолими бездни от време.