Михаил Булгаков - Кучешко сърце

— Отлично — прозвуча гласът му, — веднага го докарайте, веднага.

Той се защура, звънна и нареди на влязлата Зина незабавно да му сервира обеда.

— Обеда! Обеда! Обеда!

В трапезарията веднага затракаха чинии, Зина се разтърча, откъм кухнята се дочу мърморенето на Дария Петровна, че пуйката не била готова. Кучето пак почувствува вълнение.

„Не обичам суматохите…“ — размишляваше то. И щом си го помисли, суматохата придоби още по-неприятен характер. И преди всичко поради появата на ръфнатия навремето доктор Борментал. Той внесе един куфар с отвратителна миризма и дори без да се съблича, се устреми с него през коридора към манипулационната.

Филип Филипович заряза недоизпита чашката с кафе, нещо, което никога не му се случваше, и се втурна да посреща Борментал, което също не беше му се случвало.

— Кога е умрял?

— Преди три ча̀са — отговори му Борментал, без да сваля заснежения си калпак, и отвори куфара.

„Кой ли е умрял? — мрачно и недоволно си помисли кучето и им се завря в краката. — Най-мразя, когато се щурат.“

— Веднага да ми се махаш изпод краката! По-бързо! По-бързо! По-бързо! — развика се Филип Филипович и започна да звъни на всички звънци, както му се стори на кучето. Дотича Зина. — Зина! Дария Петровна да стои на телефона и да записва кой се обажда, никого да не приема! Ти ни трябваш. Доктор Борментал, умолявам ви, по-бързо, по-бързо, по-бързо!

„Не ми харесва, никак не ми харесва.“ Кучето се намръщи обидено и тръгна да се шляе из апартамента, а цялата суетня се съсредоточи в манипулационната. Зина неочаквано се оказа по престилка, която приличаше на саван, и започна да търчи от манипулационната до кухнята и обратно.

„Дали да не ида да си хапна? Майната им на тия!“ — реши кучето и неочаквано получи сюрприз.

— На Буби нищо недейте дава! — екна команда откъм манипулационната.

— Лесно ли е да го уварди човек?!

— Затворете го!

И Буби бе подмамен и заключен в банята.

„Простащина — помисли си Буби, докато седеше в полутъмната баня, — това е направо глупаво…“

И прекара близо четвърт час в банята в странно настроение на духа — ту в злоба, ту в някаква тежка отпадналост. Всичко му изглеждаше потискащо, мъгляво…

„Нейсе, хубавичко ще ви наглася галошите утре, многоуважаеми Филип Филипович — мислеше си кучето. — Два чифта вече ви се наложи да си купувате и още един ще си купите. Та друг път да не запирате кучета.“

Но ненадейно яростната му мисъл секна. Внезапно и ясно то, кой знае защо, си спомни един откъслек от най-ранната си младост — слънчев необятен двор близо до Преображенската караулна, натрошено слънце в бутилките, изпочупени тухли, волни бездомни кучета.

„Не, къде ти, друг път вече ще излезеш на свобода, защо да се лъжеш?! — тъгуваше кучето, сумтейки с нос. — Свикнах на хубаво. Аз съм богаташко куче, интелигентно същество, разбрах какво е живот. Пък и що е свободата? Нищо особено — дим, мираж, фикция… Бълнуване на тия клети демократи…“

После полумракът в банята стана страшен, то започна да вие, да скача по вратата, да я драска.

— Ууууу! — като в бъчва заехтя из апартамента.

„Пак ще разкъсам бухала!“ — вбесено, но безсилно си мислеше то, после премаля, полежа малко, а когато се надигна, козината му неочаквано настръхна, — кой знае защо, в банята му се привидяха вълчи очи.

И в разгара на мъките му вратата се отвори. Кучето излезе, отръска се и намусено се цакани да тръгне за кухнята, но Зина настойчиво го помъкна за гердана към манипулационната. На кучето му се сви сърцето.

„За какво съм им изтрябвал? — помисли си то подозрително. — Хълбокът ми нали оздравя, нищо не разбирам.“

И се запързаля на лапи по хлъзгавия паркет — в този му вид го дотътриха до манипулационната. В нея веднага го порази невижданото осветление. Белият глобус под тавана толкова сияеше, че чак го заболяха очите. В бялото сияние стоеше жрецът и си тананикаше през зъби за свещените нилски брегове. Само по неясната миризма можеше да се познае, че това е Филип Филипович. Подстриганата му бяла коса беше скрита под бял калпак, приличащ на патриаршеска гугла, божеството беше цялото в бяло, а върху бялото като патрахил беше навлечена тясна гумена престилка. Ръцете му — в черни ръкавици.

С гегла се оказа и ръфнатият. Дългата маса беше разтеглена, а отстрани бяха сложили малката четириъгълна, с лъскавия крак.

Кучето тук намрази най-много ръфнатия и най-много заради днешните му очи. Обикновено смели и прями, днес те все се изплъзваха от очите на кучето. Бяха напрегнати, фалшиви и в дълбините им се спотайваше някаква лоша, пакостна работа, ако не и цяло престъпление. Кучето го погледна тежко и начумерено, и отиде в ъгъла.