Михаил Булгаков - Кучешко сърце

„Хубавец съм си. Може би дори неизвестен кучешки принц-инкогнито — размишляваше кучето, загледано в рунтавия кафяв пес с доволна муцуна, който се разхождаше в огледалните простори. — Като нищо баба ми може да е съгрешила с водолаз. Инак откъде ще се вземе туй бяло петно на муцуната ми? Филип Филипович е човек с изискан вкус — ще прибере ли първото попаднало му бездомно куче?“

За една седмица кучето изплюска толкова, колкото през последните месец и половина на улицата. На тегло, разбира се. За качеството на храната у Филип Филипович изобщо не става дума. Дори ако не вземаме под внимание това, че Дария Петровна всеки ден купуваше от Смоленския пазар куп обрезки за осемнайсет копейки, достатъчно е да споменем обедите в седем часа вечерта в трапезарията, на които кучето присъствуваше независимо от протестите на изящната Зина. По време на тези обеди Филип Филипович окончателно получи титлата „божество“. Кучето се изправяше на задните си лапи и му дъвчеше сакото, беше изучило звъненето на Филип Филипович — два пълнозвучни отсечени чорбаджийски удара — и изхвърчаше е лай да го посрещне в антрето. Стопанинът нахълтваше с яката си от сребърни лисици, святкайки с милиони снежни флуторки, миришещ на мандарини, на пури, на лимони, на бензин, на одеколон, на сукно, и гласът му се разнасяше из цялото жилище като командна тръба.

— Защо си разкъсал бухала, свиньо? Пречеше ли ти той? Пречеше ли ти, пречеше ли ти, тебе питам? Защо си строшил професор Мечников?

— Него, Филип Филипович, поне веднъж трябва да го напердашим с камшик — възмутено каза Зина, — защото инак съвсем ще се разглези. Погледнете само на какво е направил галошите ви.

— Никой не бива да бъде пердашен — вълнуваше се Филип Филипович, запомнете го веднъж завинаги. На човек и на животно може да се въздействува само с внушение. Месо давахте ли му днес?

— Божичко, изплюскал е де що имаше вкъщи. Иска ли питане, Филип Филипович? Чудя се как още не се е пръснал.

— Нека яде колкото си иска… Какво ти пречеше бухалът, хулиган с хулиган?

— Ууу! — скимтеше подмазвачески кучето и пълзеше по корем, изметнало лапи настрани.

След това с врява го помъкнаха за врата през приемната към кабинета. Кучето виеше, зъбеше се, вкопчваше се в килима, пързаляше се по задник като в цирка. Насред кабинета на килима лежеше стъкленоокият бухал с разпран корем, от който се показваха някакви миришещи на нафталин червени парцали. На бюрото се виждаше направеният на сол портрет.

— Нарочно не подредих кабинета, за да му се нарадвате — разстроено докладва Зина. — На бюрото скочи проклетникът и докопа бухала за опашката! Преди да се опомня, на нищо го направи. Заврете му муцуната в бухала, Филип Филипович, та да разбере какво е да съсипваш покъщнина.

И започна един вой. Помъкнаха залепналото за килима куче да му завират муцуната в бухала, при което то се обливаше в горестни сълзи и си мислеше: „Бийте ме, само недейте ме изгонва от апартамента.“

— Бухала изпратете на препаратора още днес. Освен туй ето ти осем рубли плюс шестнайсет копейки за трамвай, прескочи до магазина на Мюр и му купи един хубав гердан с верижка.

На другия ден надянаха на кучето широк лъскав гердан. В първия момент, когато се погледна в огледалото, то много се разстрои, подви опашка и се скри в банята, размишлявайки как ли да го охлузи в някоя ракла или сандък. Но много скоро разбра, че е голям глупак. Зина го изведе на разходка с верижката по Обуховата уличка. Кучето вървеше като арестантин, изгаряйки от срам, но след като стигна по Пречистенка до храма на Христос, много добре прецени какво значи герданът в този живот. В очите на всички срещнати кучета се четеше луда завист, а до Мъртвата уличка някакъв длъгнест помияр с отрязана опашка му излая, че бил „богаташка подлога“ и „лакей“. Когато прекосиха трамвайните релси, милиционерът погледна гердана с удоволствие и уважение, а когато се прибираха, стана най-неочакваното нещо в живота му: Фьодор, портиерът, собственоръчно отключи официалния вход и пусна Буби да влезе, а на Зина каза:

— Я какъв рунтав кучлак е завъдил Филип Филипович. И е учудващо охранен.

— Как няма да е, като лапа за шестима — поясни поруменялата и разхубавена от студа Зина.

„Герданът си е нещо като чиновническата чанта“ — мислено се пошегува кучето и въртейки задник, се качи на етажа като чорбаджия.

След като оцени както трябва гердана, кучето направи първото си посещение на онова главно отделение на рая, където досега категорично му се забраняваше да влиза, а именно — в царството на готвачката Дария Петровна. Целият апартамент не струваше и две педи от Дариното царство. Всеки ден в черната отгоре и облицована с бели плочки готварска печка бумтяха и бушуваха пламъци.