Михаил Булгаков - Кучешко сърце

Филип Филипович беше се развилнял. Ястребовите му ноздри шаваха. Натрупал сили след обилния обед, той громолеше като древен пророк и главата му хвърляше сребърни отблясъци.

Думите му падаха върху съненото куче като глух подземен тътен. В сънното му видение се мяркаха ту бухалът с глупавите жълти очи, ту гнусната мутра на готвача е бялото кепе, ту засуканият мустак на Филип Филипович, осветен от яркото електричество откъм абажура, ту сънени шейни скърцаха и се изгубваха, а в кучешкия стомах се смилаше, плавайки в сок, разръфаното парче ростбиф.

„Като нищо би могъл по митингите да изкарва пари — мъгляво мечтаеше кучето, — добре му трака чекмеджето. Впрочем той и бездруго не е зле с парите.“

— Стражар! — крещеше Филип Филипович. — Стражар!

„Бу-бу-бу-бу“ — пукаха се някакви мехури в главата на кучето.

— Стражар! Това и само това. И съвсем не е важно с метална плочка на гърдите ли ще ходи той или с червено кепе. Да се сложи по един стражар до всеки човек и да се накара този стражар да поограничи вокалните пориви на нашите граждани. Казвате — разруха. А аз ви заявявам, докторе, че нищо няма да се оправи в нашата къща, пък и във всяка друга къща, докато не укротят тия певци! Щом те прекратят концертите си, положението от само себе си ще започне да се подобрява.

— Контрареволюционни приказки са това, Филип Филипович — шеговито му подхвърли ръфнатият, — не дай си боже някой да ви чуе.

— Нищо опасно — разпалено му отговори Филип Филипович, — никаква контрареволюция. Между другото ето още една дума, която изобщо не понасям. Абсолютно неизвестно е какво се крие под нея. Дявол знае! Та аз казвам: в думите ми няма никаква контрареволюция. В тях има само здрав разум и житейска опитност.

След тези думи Филип Филипович извади изпод яката си опашката на лъскавата начупена салфетка, смачка я и я остави до недопитата чаша вино. Ухапаният веднага скочи и му благодари: „Мерси.“

— Един момент, докторе — спря го Филип Филипович и започна да вади портфейла си от джоба на панталона. Присвил очи, отброи няколко бели хартийки и ги подаде на ухапания с думите: „За днес ви се падат четирийсет рубли, Иван Арнолдович. Заповядайте.“

Пострадалият от кучето учтиво му благодари и изчервен, напъха парите в джоба на сакото си.

— Тая вечер не ви ли трябвам, Филип Филипович? — осведоми се той.

— Не, благодаря ви, миличък. Днес нищо няма да правим. Първо — зайчето умря, второ — днес в Болшой играят „Аида“. А аз отдавна не съм я слушал. Допада ми. Помните ли дуета… Та-ра-ра-рим…

— Как сколасвате, Филип Филипович? — с уважение попита лекарят.

— Навсякъде сколасва онзи, който за никъде не бърза — назидателно му обясни домакинът. — Разбира се, ако започнех да припкам от заседание на заседание и да пея по цял ден като славей, вместо да се занимавам с пряката си работа, никъде нямаше да сколасам. — Под пръстите на Филип Филипович небесно засвири джобният му часовник. — Минава осем. Ще ида за второто действие… Аз съм привърженик на разделението на труда. В Болшой нека пеят, а аз ще оперирам. И всичко ще е наред. И няма да има никакви разрухи… А, Иван Арнолдович, вие все пак внимавайте: щом настъпи подходяща смърт, още от операционната — във физиологичен разтвор, и право при мен!

— Не се тревожете, Филип Филипович, патологоанатомите са ми обещали.

— Отлично, а междувременно ще понаблюдаваме тоя уличен неврастеник. Нека му заздравее хълбокът.

„За мен се грижи — помисли си кучето, — много добър човек. Знам го какъв е. Той е вълшебник от кучешка приказка… Няма начин всичко това да ми се е присънило. Ами ако е било сън?! (Кучето трепна в съня си.) Ще се събудя… И нищо няма да има. Нито лампа с копринен абажур, нито топличко, нито ситост.

Пак ще се заредят тунелите към вътрешните дворове, безумният студ, заледеният асфалт, гладът, лошите хора… Боклукчийските кофи… Снегът… Божичко, колко тежко ще ми бъде!…“

Но нищо подобно не се случи. Именно тунелът към вътрешния двор се стопи като кошмарен сън и повече не се върна.

Разрухата май не беше чак дотам страшна. Въпреки нея сивите хармоники под прозорците два пъти дневно се напълваха с жега и топлината се разнасяше на вълни из целия апартамент.

Съвсем ясно беше: кучето е изтеглило главната печалба от кучешката лотария. Сега очите му най-малко два пъти дневно се навлажняваха от благодарни сълзи по адрес на пречистенския мъдрец. Освен туй всички огледала в гостната и в приемната между шкафовете отразяваха разхубавилия се кучешки късметлия.