Сандра Браун - Свидетелката

— Добре, но не стана, нали?

— Щеше да стане, ако не беше намерила двама непознати в бара. В това време и на тази възраст може ли да си толкова глупава?

— Не знаех… — Изведнъж войнственият й вид се разпадна, лицето й се набръчка и тя се разплака. — Не знаех, че ще ми се случи нещо толкова ужасно.

Той бръкна несръчно в джоба си и извади смачкана носна кърпа. Тя я взе и попита:

— Чиста ли е?

— Както прецениш.

Тя не обърна внимание. Изтри очите и издуха носа си. Спря да плаче, но все още разстроена, захапа долната си устна със зъби. Пепърдайн забеляза, че устата и без червило е много по-хубава.

— Можех да умра — каза тя с разтреперан глас. — Те съвсем сериозно се опитаха да ме убият.

— Кои бяха те, Рики Сю?

— Хенри и Лутър. Само това знам. — Тя му разказа за мотела, за алкохола. — Дойдох на себе си, когато ме измъкваха от колата. Тогава трябваше да се сетя… Но бях пила прекалено много. Както и да е, ние се натопихме в потока. Следващото, което си спомням беше Лутър — мисля — да ме удря със сопа по главата.

— Аз отклоних втория удар, извих крака си около неговия и го съборих. Те не очакваха, че ще се боря. И беше трудно, защото главата ме болеше кучешки. По време на борбата на няколко пъти почти губих съзнание. Все пак не успяха да ми пръснат мозъка.

— Къде отидоха?

— Отидоха? — Тя се изсмя хрипливо. — Никъде не са отишли. Още са там. Или поне бяха, докато тръгнах. Ударих ги яко по главите и ги вързах в безсъзнание към две дървета със собствените им панталони.

Пепърдайн се разсмя. Не му беше мястото, знаеше, но не можа да се въздържи.

— Мис Роб, ФБР би трябвало да работи с две хиляди души като теб.

Тя не поде смеха. Отново хапеше отчаяно устната си.

— Не ставам, Пепърдайн. Страх ме е, че не опазих тайната, така както не съхраних девствеността си.

Той веднага стана сериозен.

— Каква тайна?

— Мисля, че онези еднакви задници имат някакъв интерес към въпроса Бърнууд.

— Как така?

— Те бяха пред дома ми и питаха за някаква улица минути преди да вляза и да открия взлома.

— И ти не ми спомена за тях?

— Не свързах двете неща. И стига си ми крещял. Боли ме главата.

— Снощи питаха ли те за местонахождението на мисис Бърнууд?

— Все още съм гроги и подробностите не са ми съвсем ясни, но мисля че ме напиха, за да измъкнат информация от мен. Може би ти трябваше да опиташ с това, Пепърдайн. Вместо да се осланяш само на чара си — добави тя заядливо.

— Говореха ли с някой друг? Обаждаха ли се по телефона?

— Не. Поне аз не видях.

— Какво им каза, Рики Сю? Трябва да знам.

— Не бързай толкова. Ако я намериш, ще я тикнеш ли зад решетките?

— Това не решавам аз.

Рики Сю сложи ръце на хълбоците си и зае решителна поза. Пепърдайн захапа отвътре бузата си и премисли.

— Ще направя каквото мога за нея.

— Не е достатъчно, Пепърдайн. Не искам приятелката ми да лежи в затвора, защото се е опитала да спаси кожата си.

— Добре. Ще направя всичко, което мога да се спазаря за нея. Това е, което мога да обещая. А то зависи и от състоянието на Джон, когато го намерим.

Тя го изгледа преценяващо за момент, след това каза:

— Ако я нараните или с бебето се случи нещо…

— Точно това се опитвам да предотвратя. Техният живот е главната ми грижа. Моля. Кажи ми. Рики Сю.

— Ще ти струва нещо.

— Каквото и да е.

— Вечеря и танци.

— Ти и аз?

— Не, Фред и Джинджър — каза тя, като го погледна унищожително.

Той поклати глава.

— Съгласен. Сега говори.

Двама мъже водеха Кендъл обратно в кухнята, от която тя бе избягала няколко секунди по-рано.

Мат изтръгна Кевин от ръцете й. Гиб я удари силно в гърба и тя падна на пода. Стовари се почти върху Джон.

— Никъде няма да отиде, полицай Макграт. Намерихте си компания. — Гиб Бърнууд се усмихна доволно, като че ли беше още една от онези сутрини, когато минаваше, за да приготви закуска.

— Кендъл, защо не направиш кафе? Нощта беше дълга и досадна. Аз наистина бих изпил чаша, а съм сигурен, че и Мат ще пие.

От него се излъчваше някаква злокобна сила. Винаги ли е имал такава, или тя просто не бе забелязвала, защото не я подозираше? Или покварата на душата му едва напоследък се бе проявила?

Очите му гледаха смразяващо. Припомняйки си кошмара от екзекуцията на Майкъл Лий, тя искаше да се нахвърли върху него, да издере тези ледени очи, но докато Мат държеше Кевин, не можеше да рискува. Всъщност беше безсилна да направи изобщо нещо, освен онова, което й наредяха.