Дикън започна да се разхожда, като оглеждаше замислено дърветата, стените и храстите.
— Не искам да изглежда, като че ли е работена от градинар — цялата подрязана, подкастрена, подредена. А ти? — попита той. — Така градината е по-хубава — с тези диви израстъци, които се люлеят и преплитат навсякъде.
— Няма да я правим подредена — каза Мери с жар. — Иначе няма да бъде тайна градина.
Дикън стоеше, почесваше главата си с ръждивочервеникавата коса и изглеждаше доста озадачен.
— Че е тайна градина, това е сигурно — рече той, — но ми се струва, че и някой друг освен червеношийката е влизал тук през тези десет години.
— Но вратата беше заключена, а ключът — заровен — каза Мери. — Никой не би могъл да влезе.
— Това е вярно — потвърди Дикън. — Странно място е това. Сякаш някой е подкастрял тук-там преди по-малко от десет години.
— Но как би могъл да го направи? — учуди се Мери. Дикън разглеждаше един розов клон и зачудено клатеше глава.
— Да, как би могъл наистина? — мърмореше той. — При заключена врата и заровен ключ.
Мери чувствуваше, че докато е жива, никога няма да забрави първата утрин, когато градината й започна да расте Разбира се, тя не започна да расте още тази сутрин. Когато Дикън започна да разчиства място, за да засее семената, тя си спомни песничката, която Базил й беше пял, за да я дразни.
— Има ли цветя, които да изглеждат като камбанки? — попита тя.
— Момините сълзи — отговори той, като продължаваше да копае с лопатката.
— Хайде да посеем и тях — каза Мери.
— Тук вече има момини сълзи, видях ги. Растат много нагъсто и ще трябва да ги разредим, но са много. Ако посеем семена, ще цъфнат чак след две години, но аз мога ла донеса вече пораснали от нашата градина. Защо искаш момини сълзи?
Тогава Мери му разказа за Базил и неговите братя и сестри в Индия, как ги беше мразила и как те й казваха „Господарката Мери — все се чумери“.
— Те подскачаха около мен и пееха песничка, която си бяха измислили. Песничката беше:
Господарката Мери все се чумери
как ли расте нейната лехичка?
Сребърни камбанки, мидени останки и невени —
всичките в редичка.
— Просто си я спомних и се чудех дали наистина има цветя като сребърни камбанки.
Тя леко се намръщи и заби доста злобно лопатката в земята.
— Те бяха по-начумерени и от мене.
Дикън се засмя.
— Е — каза той и смачка в ръката си малко от черната, плодородна почва, като поемаше аромата й, — няма нужда да си начумерен, когато наоколо има цветя и треви и толкова много мили диви същества, които бързат напред-назад, правят си къщички или строят гнезда и пеят, и подсвиркват. Нали?
Мери коленичи до него със семената в ръка, погледна го и спря да се мръщи.
— Дикън, ти си много добър. Марта беше права — каза тя. — Харесваш ми. Ти си петият човек, когото харесвам. Никога не съм мислила, че мога да харесвам пет души.
Дикън седна на петите си като Марта, когато лъскаше камината. Мери си помисли, че той изглежда смешен и приятен с кръглите си сини очи, червени бузи и весело вирнат нос.
— Само пет души ли харесваш? — попита той. — Кои са другите четирима?
— Майка ти и Марта — броеше Мери на пръсти, — червеношийката и Бен Уедърстаф.
Дикън се засмя силно.
— Знам, че ме смяташ за чудато момче — каза той, — но ти си най-чудатото момиченце, което съм виждал.
Тогава Мери направи нещо необичайно. Тя се наведе към него и му зададе един въпрос, който по-рано не би си и помислила да зададе някому. При това се опита да го каже на йоркширски, защото това бе неговият език, а в Индия местните жители винаги се радваха, ако знаеш езика им.
— А ти харесваш ли ме?
— Да, харесвам те! — отговори Дикън от сърце. — И съм сигурен, че и червеношийката те харесва.
— Това прави двама — каза Мери. — Двама за мене!
Те започнаха да работят още по-усърдно и с още по-голяма радост. Мери се стресна, когато чу, че големият часовник на двора бие часа за нейния обяд.
— Ще трябва да си тръгвам — рече тя тъжно. — И ти също, нали?
Дикън се усмихна.
— Моят обяд е лесен — каза той. — Мама винаги ми слага нещо в джоба.
Той вдигна палтото си от тревата и извади от джоба издуто вързопче, направено от груба, но чиста шарена кърпа. Вътре имаше две дебели филии хляб с нещо по средата.
— Най-често ям само хляб — каза Дикън, — но днес има и хубаво парче сланина.
Обедът му се стори на Мери доста необикновен, но изглежда, че на него щеше да му се услади.
Читать дальше