Франсис Бърнет - Тайната градина

Мери беше необикновено и решително малко същество. Сега бе намерила нещо интересно, за което да е решителна, и беше изцяло погълната от него. Упорито разравяше, копаеше и плевеше. Вместо да се уморява, с всеки изминал час ставаше все по-доволна от работата. Всичко й изглеждаше като вълнуваща игра. Тя намери много покарали бледозелени връхчета — повече, отколкото очакваше. Те сякаш никнеха навсякъде и всеки ден откриваше нови и нови. Някои от тях бяха толкова мънички, че едва се показваха над земята. Бяха толкова много, че Мери си спомни какво бе казала Марта за „хилядите кокичета“ и за луковиците, които се множат и образуват нови гнезда. За десет години ги бяха оставили на спокойствие и навярно се бяха разпрострели като кокичетата с хиляди. Мери се чудеше колко ли време ще мине, докато се покажат и цветовете. Понякога спираше да копае, гледаше градината и се опитваше да си представи как ли ще изглежда покрита с хиляди красиви цветя.

През тази слънчева седмица Мери се сближи с Бен Уедърстаф. Няколко пъти го изненада, като изскачаше сякаш изпод земята. Всъщност тя се страхуваше Бен да не си тръгне, ако я види да идва, и затова се приближаваше колкото може по-тихо. Но той вече не я отбягваше както по-рано. Може би тайно дори бе поласкан от нейното явно желание да й прави компания. Освен това тя беше станала и по-учтива. Той не знаеше, че когато го видя за първи път, тя разговаря с него тъй, както би говорила с някой индус, и тогава тя не знаеше, че един суров йоркширец не е свикнал да се кланя на своите господари или пък да му заповядват какво да прави.

— Ти си като червеношийката — каза й една сутрин той, като вдигна глава и я видя, че стои до него. — Никога не знам кога ще те видя и от коя страна ще дойдеш.

— Ние сме вече приятели с птичето — каза Мери.

— Само на това е способно — сопна се Бен Уедърстаф. — Сприятелява се с жените просто от суета и кокетство. Много обича да се хвали и да показва опашката си. Перчи се като младо петле.

Бен рядко говореше много, а понякога дори не отвръщаше на въпросите й, но тази сутрин беше по-приказлив от обикновено. Той се изправи, опря подкованата си обувка на лопатата и загледа Мери отвисоко.

— Ти откога си тук? — попита внезапно градинарят.

— Има вече месец — отвърна Мери.

— Мисълтуейт ти влияе добре — рече той. — Понапълняла си и не си така жълта. Когато за пръв път дойде в градината, приличаше на оскубано гардже. Тогава си помислих, че никога не съм виждал толкова грозно и намусено дете.

Мери не беше суетна и малко я интересуваше как изглежда, затова думите му никак не я наскърбиха.

— Знам, че съм напълняла — рече тя. — Чорапите ми отесняха, а по-рано се набираха. А, ето я червеношийката. Бен Уедърстаф.

Наистина червеношийката се бе появила и на Мери й се стори, че изглежда по-добре от всякога. Червената й перушина блестеше като атлаз и тя пърхаше с крила и опашка, накланяше глава и подскачаше наоколо с неописуема пъргавина и грация. Изглежда, бе решила да накара Бен Уедърстаф да й се възхищава. Но Бен я посрещна заядливо…

— А, ето те къде си! — каза той. — Понякога се задоволяваш и с мен за малко, ако няма нещо по-добро. Тия две седмици перушината ти е станала по-червена и по-лъскава. Знам какво ти е на ума. Ухажваш някъде някоя безочлива млада червеношийка, разправяш и твоите лъжи, че си най-хубавата мъжка червеношийка на целия край и си готова да се пребориш с всички други.

— О, я го погледнете! — възкликна Мери. Птичката явно беше изпълнена с предизвикателство.

Подскачаше все по-близо и гледаше все помило към Бен Уедърстаф. Хвръкна към най-близкия храст с френско грозде, кацна и като наклони главичка, изпя на Бен малка песничка.

— Мислиш, че никой няма да ти устои ли? — рече Бен Уедърстаф, като се мръщеше тъй, че да не изглежда доволен.

Червеношийката разпери крила. Мери не вярваше на очите си: птичето хвръкна право към дръжката на лопатата на Бен и кацна на върха й. Лицето на стария човек промени израза си. Той стоеше неподвижно и сякаш се страхуваше да диша, сякаш за нищо на света не би помръднал, за да не изплаши червеношийката. Градинарят прошепна:

— Е, плени ме! Знаеш как да влезеш под кожата на човек! Просто невероятно!

Той стоеше неподвижно, със затаен дъх. Червеношийката плесна с крилца и отлетя. Бен остана загледан в дръжката на лопатата като омагьосан. След това отново почна да копае и няколко минути не промълви нито дума.

Мери не се страхуваше да му говори, защото той от време на време се усмихваше.