Дейвид Балдачи - Абсолютна власт

Бе оставил откраднатата кола на паркинга за конфискувани превозни средства, откъдето я бе „наел“ по-рано тази вечер. Регистрационният й номер нямаше да насочи разследването към него, но все щеше да се намери някоя издайническа улика.

Беше почти убеден, че преследвачите му не знаят как изглежда. Най-много да могат да опишат телосложението му. Възрастта, чертите на лицето и расовата му принадлежност все още бяха загадка за тях. Като се има предвид бързината, с която им се изскубна, би могло да се очаква, че ще го опишат като млад мъж. Имаше само един изход. Лутър го бе обмислил на път за вкъщи. Опакова в двете чанти каквото можа да побере от живота си през последните трийсет години и реши да напусне завинаги дома си.

Утре ще изтегли всички пари от банковите си сметки. Така ще успее да покрие разходите по бягството. През дългия си живот се бе сблъсквал с доста опасности, но изборът да въстане срещу президента на Съединените щати или да потъне в дълбока неизвестност бе решен от само себе си.

Плячката от тази нощ бе скрита на сигурно място. Да работи в продължение на три месеца за възнаграждение, което за малко да му коства живота! Заключи вратата на апартамента си и се изгуби в тъмната нощ.

В седем часа сутринта позлатените врати на асансьора се разтвориха и Джак пристъпи в изящно декорираната просторна приемна на „Патън, Шоу и Лорд“.

Лусинда още не беше дошла, така че край масивното бюро от тиково дърво, тежащо половин тон (по двайсет долара килото) нямаше жива душа.

Джак тръгна по широките коридори, осветени от мекото сияние на аплици в неокласически стил, зави надясно, после свърна вляво и се озова пред солидната дъбова врата на кабинета си. Градът се будеше за поредния си делник. Телефоните в сградата звъняха все по-настойчиво.

Империята „Патън, Шоу и Лорд“ се разпростираше на площ от десет хиляди квадратни метра — сграда на шест етажа, разположена в един от най-хубавите квартали на търговския център. В нея се помещаваха над двеста високо платени адвокати, двуетажна библиотека, съвършено оборудвана спортна зала, сауна, мъжки и дамски съблекални и душове, десет заседателни зали, обслужващ персонал от неколкостотин човека и — най-важното от всичко — списък на клиенти, който будеше завист у всяка уважаваща себе си фирма със същия предмет на дейност в страната.

Тази фирма бе преживяла тежката криза в края на осемдесетте години и бе успяла да се съживи със затихването на рецесията. За разлика от предишните си конкуренти, които се бяха смалили по време на кризата, „Патън, Шоу и Лорд“ се бе развихрила с пълна пара. Сега тя можеше да си позволи да наеме най-добрите адвокати във всяка сфера на правото (или поне в тези сфери, които плащаха най-щедро). Много от служителите й бяха примамени от други водещи фирми чрез по-високи заплати и обещанието, че няма да се жалят средства за разгръщането на нови делови начинания.

Тримата старши съдружници заемаха ключови постове в правителствената администрация. Фирмата ги бе наградила с по една последна заплата от около два милиона долара, за да им подскаже, че са добре дошли, след като приключат с правителствените си задължения. Такива високопоставени личности биха осигурили приход на стойност десетки милиони от бъдещи правни сделки.

Неписаното, но стриктно спазвано правило на фирмата бе да работи единствено с клиенти, чиито поръчки не падат по-долу от сто хиляди долара. Услуги, които биха стрували по-малко, се смятаха за чиста загуба на време. Оказа се, че правилото работи безотказно. Фирмата процъфтяваше. Клиентите нямаха нищо против да заплатят за привилегията да ползват най-добрите правни услуги в столицата.

Правилото бе нарушено само веднъж. По ирония на съдбата компромисът бе направен за единствения клиент на Джак, ако не се брои самият Болдуин. Джак бе решил да изпитва правилото все по-често. Нямаше нищо против да се придържа към установените порядки, стига да се убеди сам в правотата им. Даваше си сметка, че първоначалните му победи ще бъдат съвсем скромни, но това не го притесняваше особено.

Джак седна зад бюрото си, постави до себе си чашата с кафе и хвърли един поглед на „Вашингтон Поуст“. „Патън, Шоу и Лорд“ разполагаха с пет кухни и три домакинки на пълен работен ден, снабдени с лични компютри. Консумацията на кафе стигаше до петстотин кани дневно, но Джак предпочиташе да си купува ободряващата напитка от близкото магазинче, защото не можеше да понася прескъпата вносна течност, която му сервираха тук. Беше някакъв блудкаж с вкус на водорасли.