Джулия Барет - Дързост

— Мис Дарси, вече не е по силите ми да мълча. Познавам ви като създание, което притежава всичките добродетели и вярвам, че вашата гордост ще превъзмогне различията помежду ни, които, в крайна сметка, не са от значение. Вярно е, че вашето и моето положение в обществото са различни… но какво от това? Аз съм прям човек… някои биха казали дори прекалено прям… и сега трябва да ви кажа нещо. Мис Дарси, вие знаете, че аз отдавна ви се възхищавам. Отговорете ми най-искрено… ще приемете ли моята любов?

Джорджиана бе съвсем объркана. Той, толкова безкомпромисният млад архитект, мъжът, който толкова малко се интересуваше дали е любезна речта му, доскоро готов да я обиди или да я раздразни, сега стоеше пред нея и й предлагаше най-нежната си обич! Как би могла тя да подозира подобно нещо… как би й дошло изобщо наум… толкова невероятно предложение? Неговото поведение не бе дало никакъв знак на Джорджиана, неговото държание с нищо не бе я предупредило. Да таи толкова силни чувства, независимо от разликата в социалното им положение! Наистина, всичко бе неочаквано за нея.

И как безкрайно бе нейното изумление от самата себе си, когато неговата решимост се пренесе и в нея — усети такъв невероятен изблик на радост, какъвто никога преди не бе и сънувала и какъвто той едва ли бе очаквал в отговор на своята молба. Преди да осъзнае Джорджиана прие с цялото си възторжено любящо сърце неговата обич.

Какъв по-приятен разговор можеше да има сега за двете същества, разкрили един на друг любовта си? Нашите щастливи познайници вървяха из парка, забравили за времето, без за миг да изпаднат в неразбирателство или да замълчат за секунда, тъй като имаха да си казват много неща. Той най-после имаше възможност да изрази чувствата си, скривани от много месеци насам… чувства, за които се опасявал как ще бъдат приети… които потискал в себе си; докато тя се учудваше, че този най-добър и най-забележителен мъж е бил пред очите й толкова дълго време и тя не го е познавала. Такова удоволствие носеше на двамата обяснението и осъзнаването на чувствата им, че те ги повтаряха отново и отново и не забелязаха кога стана обяд.

— Мисля, че ви обикнах още от самото начало — твърдеше той. — Макар моето държание да не разкриваше чувствата ми, те се усилваха. Страхувах се, че колкото повече се влюбвам във вас, толкова повече ми бе необходимо да го крия. Вие привлякохте погледа ми още в първия момент, когато ви видях на бала в Пембърли, онази първа вечер, толкова отдавна. И как би могло да бъде иначе? Вие бяхте самата прелест, обкръжена от почитатели, че аз… въпреки че вашият брат ме представи… на следващата сутрин вие изобщо не си спомняхте за мене.

— Какво внимателно създание бях — отговори тя и страните й се покриха с руменина при този спомен. — Толкова надменна, така безочлива, твърдейки, че не ви познавам, когато просто не можех да си спомня за срещата ни… и то за вас. Чудя се само как още тогава не изпитахте към мене антипатия.

— Безочлива — не мога да кажа! Вашата разсеяност само ме привлече още повече. Вие бяхте пленителна, така потопена във възпоминания за триумфа си от вечерния бал, че… „… по устните ти все още трептеше усмивка, в която се четеше въпрос…“, според стиха на Лорд Байрон.

Джорджиана бе за миг сепната от спомена за неотдавнашната си грешка, но не я подмина, решена между тях да не остава нищо неизяснено:

— Уви — въздъхна тя. — Негово благородие за жалост ме подведе и можеше много лесно да ме отведе и по-далеч, с помощта на един безпринципен господин. Мистър Лий-Купър, макар че аз нямам голямо желание да си припомням болезнените спомени, трябва да ви кажа нещо за вашата геройска постъпка в моя защита в Лондон. Не — възпротиви се тя, когато той понечи да я спре, — ще довърша думите си. Моят брат ми каза за усилията, които вие и вашият приятел мистър Джонс сте положили за мен и, в крайна сметка за моята снаха Елизабет. Едва след това започнах да оценявам вашите достойнства, които могат да засенчат повечето, може би всички други мъже, макар за собствено утешение за мен би било по-добре да кажа, че не е така. Но не мислете, че моята любов към вас почива на едната благодарност, сега мога да призная, че тя постепенно растеше — Джорджиана се усмихна, — започна от нашия първи спор. Както и да е, вашите действия по време на онази вечер са били такива, че аз нито мога да ви се отплатя, нито мога да престана да им се възхищавам.