Джулия Барет - Дързост

— Радвам се да видя у теб, Джорджиана — каза тя една сутрин по време на разходката им, — появата на силен дух. Сърцето ти сега може и да не е радостно, но бъди уверена, че ако продължаваш така, с времето и то ще оправи. Ние всички сме много наивни създания и ти ще се учудиш колко незаменими можем да бъдем, ако се заловим сериозно да променяме сами себе си.

— Понякога се надявам, че и аз мога да имам полза от това — въздъхна Джорджиана, — но засега само ти, скъпа Елизабет, знаеш, че почти съм се предала на унинието. Още не мога изцяло да си излекувам душата. Все пак, колкото и да съм лекомислена, недей да си мислиш, че не поправям грешките си. Сега с увереност мога да преценя кого трябва… и кого не би трябвало да ценя. За това дължа благодарности на храбрия капитан, макар урокът да бе от най-жестоките.

Елизабет наблюдаваше със задоволство нейната решимост и се усмихваше вътрешно на щастливите видения от бъдещето никога повече през живота си мис Джорджиана Дарси да не бъде мамена от някой мъж или жена.

— Мисля, че достатъчно се занимавахме с моите страдания — отбеляза скоро Джорджиана. — Моят брат ми съобщи най-радостната новина — самият сър Джефри Портланд се е застъпил за лейтенант Уикъм. Не зная как го е постигнал… ти знаеш, че влиянието на моя кръстник и огромно, но направо не е за вярване, че в края още на тази седмица лейтенантът ще бъде освободен от затвора и ще се отправи към Антигуа, като работник от захарните плантации на сър Джефри. Не е ли превъзходно?

Елизабет наистина бе научила рано тази сутрин за освобождаването на лейтенанта, след което даде воля на радостта си и дълго време се чуди кое е накарало многоуважаемия джентълмен да постъпи по този начин. Тя не бе и предполагала, че сър Джефри може да положи усилия, да упражни влиянието си в полза на онези, към които не изпитва уважение.

— Чудесна намеса — съгласи се тя — и най-навременно разрешение за нашето семейство. Лидия и майка ми днес отпътуваха за Лондон, за да пожелаят на лейтенанта добър път и успех; сестра ми възнамерява да го последва при първата най-скорошна възможност. Аз съм безкрайно благодарна на сър Джефри за усилията, които той положи за нашето семейство, макар да признавам, че неговата доброта към нас ме стъписа. Не мога да не се замисля дали в така щастливия обрат на нещата не е замесена ръката на моята сестра Джорджиана?

Джорджиана пламна от притеснение и отхвърли енергично предположенията на снаха си, след което разговорът им се насочи към други въпроси.

Едва по-късно, когато остана сама в стаята си, Джорджиана си припомни целия им разговор с Елизабет и изпита задоволство. В тези няколко дни, след като убеди сър Джефри да им окаже помощ, младата лейди бе подложена на изкушението да разкрие пред снаха си старанията на многоуважаемия джентълмен в тяхна полза, но все се въздържаше от страх да не би големите надежди на Елизабет да й причинят още повече терзания, ако неговите усилия не се увенчаят с успех. Сега, когато Уикъм бе свободен, тя реши да не споменава нищо за своето участие. Предпочиташе да носи радостта в сърцето си, без да я споделя с никого, знаейки, че е направила добро на хората, които обича.

Още от детските години на Джорджиана, у нея се бе проявила естествената наклонност, с времето подсилена от книгите, да обича хората и да им помага. За нещастие условията, при които тя израстна — без приятели на нейната възраст, обкръжена от всякакви удобства — не дадоха възможност на това нейно качество да се развие. Така нейното великодушие бе сведено и обуздано до изпълняването на скъпоплатени капризи, а не до обикновено човешко състрадание и помощ. Сега, за пръв път в живота си, тя бе оказала истинска, при това значителна помощ на друго човешко същество — на своята снаха Елизабет, която обичаше безрезервно. Нямаше значение, че нейното човеколюбив доби израз по вина на непоправимия Уикъм, основното бе, че съдбата на Елизабет стана по-добра. А удовлетворението, изпълнило горещото сърце на Джорджиана, нямаше край.

Човек би си помислил, че такъв зашеметяващ успех може да възвърне отново куража на нашата героиня. Но имаше един млад мъж, взаимоотношенията с когото най-много й напомняха колко далеч е тя още от истинското съвършенство — Джеймс Лий-Купър. Откакто се върна в Пембърли Джорджиана го бе виждала само веднъж. Срещата с архитекта бе кратка, а държанието му, независимо от нейните явни усилия, остана хладно. Докато преди се стараеше ревностно да подхване с нея разговор, сега само се поклони и се ограничи с няколко думи за работата си. Тя очакваше точно такова държание, тъй като сама бе предизвикала отчуждението помежду им. Знаеше го много добре, но действителността — хладното кимане за поздрав, докато преди време двамата се гледаха открито и леко в очите; безразличното „Приятен ден, мис Дарси“, докато преди той очакваше компанията й за дълги разходки, — всичко това й причиняваше повече болка, отколкото можеше да предполага до скоро.