Джулия Барет - Дързост

Мислейки как да излезе от положението, тя реши без никакво бавене да отиде при Лизи. Нейната умна сестра подхождаше към всяка ситуация със здрав разум и — колкото и да изглеждаше неадекватно като поведение при тревожен случай — също така и с духовити шеги.

Не съществуваха толкова злокобни пречки пред Лизи, че да й попречат да намери забавление в което и да е бедствено положение. С нея Джейн поне можеше да се посмее. Колкото повече обмисляше това решение, толкова по-привлекателна й се струваше компанията на Елизабет. И не можеше, не биваше да чака, трябваше да тръгне за Пембърли незабавно.

Не биваше да тръгва сама. Това посещение при сестра й щеше да й даде най-добрата възможност да пристъпи също така към плана, който отдавна бе замислила. План за Кити и Мери. Двете момичета досега успяваха да избегнат товара на задълженията към семейството: следвайки своя собствен безгрижен път, те се намираха в положение, при което никой не упражняваше над тях никакъв контрол, като по този начин се наслаждаваха на всички радости, освободили сами себе от чувството за отговорност. Време беше, Джейн отдавна го съзнаваше, Кити и Мери да отворят очите си за по-благоразумно поведение. Но тя самата, макар и да желаеше промяната от цялото си сърце, знаеше, че не е способна да я осъществи. Тази трудно изпълнима задача, ако изобщо можеше да бъде постигната, изискваше не по-малко решителен човек, не кой да е, а самата Лизи.

Така Джейн реши да вземе двете по-малки сестри със себе си.

Два дни след бала сър Джефри Портланд се събуди и откри, че подаграта е сковала едното му стъпало. Той прекара утрото в леглото, с болки и без никакво чувство за хумор. Беше сигурен, че причината за страданието му се крие в премногото забавления на празненството. Обичайният ход на дните му бе спокоен — единствено допустими, според разбиранията му, за джентълмен, който живее далеч от града. Сутрин риболов, после малко повече движения по време на лов за дивеч, ободряващото присъствие на ловджийските кучета през деня и понякога вечерта игра на карти в тесен кръг от приятели — това бяха дейностите, които той намираше за предостатъчни по разнообразие, както необходими, така и уместни.

Но като любящ кръстник и заради Джорджиана, по време на не особено веселия празник, той безстрашно се бе подложил на всичките видове мъчения, неизбежни в такива случаи. Танцува със своята повереница не само защото дългът го изискваше, но и защото му беше приятно; танцува също така с лейди Катрин и с дъщеря й. Освен това проведе малко повече разговори, отколкото бе необходимо, пийна си и дори бе любезен със Силия Монтегю. Накратко казано — изпълни всичките задължения, които изискваше благоприличието и в крайна сметка резултат от тези усилия бяха неудържимите му шумни стенания.

Сър Джефри страдаше от подагра повече от десет години, но в този ден посрещаше всеки пристъп с искрено възмущение, сякаш изпитваше болката за първи път. Според неговата собствена преценка такова оскърбление за самолюбието би трябвало да е привилегия за по-възрастни от него мъже. Така или иначе той не можеше да помръдне крака си до коляното. И след като нареди на прислужника си да му донесе отвара от безстъблена иглика, сър Джефри се остави да се грижат за него до обяд.

Лейди Катрин също бе станала без настроение този ден, но щом чу за болестта на своя стар приятел, моментално се оживи:

— Мъчно ви е за вас, скъпи сър Джефри — пристигна тя в стаята му малко след като научи новината. — Трябва да ми позволите да поръчам на Сали да приготви за вас едно лекарство, което целият Кент боготвори. Никой не може да оспори лечебния ефект на този прах. Той се приготвя от мидени и яйчни черупки и е най-ефикасното възможно средство — не по-малко добро от две унции сапун. Тази смес ще ви излекува веднага щом я глътнете. Не е ли цяло щастие, че доведох тук и Сали? — възкликна тя, оценявайки собствената си съобразителност и позвъни на прислугата.

Смирен, подчинен на състоянието си, сър Джефри нямаше сили да се противопостави на разпорежданията на благородната лейди. Сместа, без съмнение, бе силна, но дали нейното въздействие щеше да бъде благоприятно за болестта оставаше загадка. Все пак той благодари за грижите, а когато тя седна край леглото му, приказките й, ако не друго, то поне отвлякоха вниманието му от ужасните болки в подутия палец.

Нещо повече, разговорът, който тя много скоро подхвана — нейна собствена, педантично префинена версия за вечерта в Пембърли — бе върхът на утешението. С този разговор сър Джефри щеше да изпита отново след двата мъчителни дни познатата, вдъхваща спокойствие чудесна атмосфера.