Елисавета Багряна - Сезони

Тогава дискът на миналото се завърта,
тогава иде вашето царство, спомени!

Паметта запалва своя рудокопачески фенер
и задълбава в пещерата.
Загоряват под светлината на мъдростта преобразените,
като че оживели,
сталактити и сталагмити.
Но не, приятелю мой, те са все пак само вкаменелости,
а не живата вода,
която ги е творила!

ОБИЧАМ СНЯГ да затрупва
прагът и вратата ми.
Когато вън ме застигне виелицата,
зашиба ме вятъра
и студа слепи ноздрите ми,
да сляза и сгрея ръцете си пред камината
на проста горска хижица.

Като луд скиор летя моя живот
над пропастите, върховете, преспите и сипеите.
Трошеха се ските, премръзваха ръцете,
алени, топли капки кръв от разбито чело
оросяваха белия сняг.

Всичко минава.

Ще побелеят моите коси,
като планината от снега.
Гледаш равната бяла покривка —
а мислиш ти
какви пукнатини е изпълнила,
какви пропасти е засипала
и остри скали заоблила?

Под нея са минали
потоците, цветята и птиците на пролетта,
пасбищата и стадата на лятото,
златото на есента…
Под нея са устреми и подвизи,
смъртни врагове
и жертви
погребани.

Мълчи като мраморна богиня бялата стихия.

А ти извадиш джебното си огледалце
и видиш —
негатива на някогашния си образ…