Пейо Яворов - Раздяла

Цветана — девойка.

Богдан — юноша, въстаник.

Стая.

Цветана (стои при прозореца и се вслушва навън. Далечно пушкане.)

Богдан (облечен въстанишки и въоръжен, явява се на вратата).

Цветана!

Цветана (дръпва се, вижда Богдана и застава смаяно посред стаята).

Богдане! Нима…?

Богдан (приближава развълнуван) .

Прощавай!

Цветана.

Боже, сън не е ли?

А днес ли…

Богдан.

Чуеш и сама.

(Далечни викове: „Да живее България!“ Пушкания и камбанен звън.)

Предател за другар сме взели…

И може би едничек ден,

едничек час — и щеше вече

да бъде късно; известен

войводата, че недалече

врагът е примка зарад нас

поставил, каза — и реши се…

Сега — зове ме божи глас, —

народният… А ти —

(Слага десница върху рамото й.)

моли се

и нека господ защити

България.

Цветана (просълзена).

И тебе още,

и всинца ни. Да помнищ ти,

че с твоя край — и моя до ще,

пази се…

Богдан (целува я).

Миличко дете!

Живот, имот не наши само —

и на родината са те;

потребно бъде ли, тогаз —

погледай! — пушката на рамо,

през кръста сабя, че и аз

на своя ред… Оттам нататък

добро ли, зло ли отреди

съдбата, — дълъг или кратък

ще бъде пътя ми, — в гърди

ще имам сладката утеха —

че съм изпълнил дълг свещен.

(Зачестен камбанен звън.)

А чуй…! Оковите се снеха,

развит е кървавочервен

бунтовен пряпорец; юнакът

с юнака се здрависва там,

под него. Сбогом! Зная, чакат

съратници…

Цветана.

Постой! Едвам

не полудявам, — целуни ме…

(Богдан я целува.)

Тъй много бързаш, че… Уви!

Богдан.

Цветано! — Цвете, сладко име!

Целувам те, но забрави

пред святият алтар народен

любовника въстанал роб

и чакай гражданин свободен ,

а иначе търси ме в гроб.

(Далечна въстанишка песен. Сепнато.)

Но аз…

Цветана (хваща го за ръцете).

Постой, почакай малко,

минутка още… Само, ах,

да знаеш колко ми е жалко, —

не знам защо… Така е — страх,

че може би… Но искам аз

тъй много друго да ти кажа,

тъй много — и върви тогаз;

ала напразно — да се смажа.

не иде дума на език.

(Богдан прави леко движение.)

Почакай…

(Мълчание.)

Ще ми се да можа

(като под слънчице-топлик

росата капка), щом положа

глава ей тук —

(притиска се о него)

и на часа

безследно аз да се изгубя

и с тебе слея — и да са

и кръв и плът едно. Ах, любя —

тъй както никоя… затуй

и клета съм…

(глухо ридание; в това време из улиците пеят.)

Въстаници (приближаващи) .

Доста вече неволия от поганска тирания, —

пряпорец се вей,

хей!

Мила, ни е бащиния, —

ура, да живей!

Богдан.

Свести се, мила!

Цветано, българко — и чуй!

Въстаници (минуващи).

С вражи орди в разправия,

за отнета слободия,

кръв ще да се лей,

хей!

Драга ни е бащиния, —

ура, да живей!

Цветана (като в сън).

България…

Въстаници (отдалечаващи се).

Ще низвергнем тирания!

Слободия, слободия, —

кой я не милей?

Хей!

Скъпа ни е бащиния,

ура, да живей!…

Цветана(заслушана — все тъй).

Да имам сила

за двамата…

(като изглежда Богдана, с растяща възтържност)

Отивай там ,

на славен път… И ти — ! Тогава

и аз обикна ща те, знам,

сто пъти повече…

Богдан.

Познава

душа душата — и сега

видях аз моята Цветана.

Цветана (гледа го възхитена).

Юнак… Върви и не в тъга,

не в мъка — в радост ще остана.

Богдан.

Родино, скъпа ми е тя,

но жертвата ще бъде двойна —

и горд съм!

Цветана (прегръща го).

Време отлетя,

върви!

Богдан (като я целува)

Девойко най-достойна,

прощавай!

(Излазя бързешком )

Цветана.

Слаба съм жена —

и свързва женска орисия

ръцете… Буря и война —

това е негова стихия,

а моята — ?

(С копнение)

Но инак, той —

и дни такива… Само с него

светът е свят… Соколът мой,

соколът ми! — Но вече де го?…

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Публикация

П. К. Яворов, „Събрани съчинения в пет тома“, Български писател, С.1977–1979, под редакцията на К. Куюмджиев