Майлз Камерън - Червения рицар

Точно в центъра на стаята стоеше дванадесета статуя — Пруденция, учителката, която го обучаваше като дете. Въпреки че бялата ѝ кожа беше от твърд мрамор, тя топло му се усмихна, щом се приближи.

„Clementia, Pisces, Eustachios“ 5 5 Клеменция (римската богиня на милостта.) Риби (зодиакален знак), Евстахий (светия). — Бел.прев. — изрече той в палата от спомени и белите ръце на учителката му се вдигнаха, за да посочат първо един знак, а после друг. Внезапно стаята се раздвижи. Прозорците тихо се завъртяха над зодиакалните знаци, а статуите под бронзовата лента — в противоположната посока, докато трите знака, които бе избрал, застанаха срещу обкованата врата.

Когато я отвори, зад нея се простираше пищна градина, потънала в сочнозелени багри — спомен-сън за съвършения летен ден. От тази страна на вратата невинаги беше същото. Нахлу ароматен бриз. Зелената му сила невинаги бе толкова мощна и капитанът отблъсна част от нея с волята си, като я сви на топка, сякаш беше шепа летни листа и я пъхна в конопената торба, създадена от въображението му, която висеше на протегнатата ръка на Пруденция. Запас за дъждовен ден. Упоритият зелен ветрец разроши косите му, достигна подредените до отсрещната стена знаци и…

Той се отдалечи от конете, без да бърза, сигурен, че Майкъл ще се разсее и няма да го види… също като онази, която го наблюдаваше от прозореца.

Любимите фантазми на капитана разчитаха повече на заблудата, отколкото на силите на Имагинерното. Той предпочиташе да увеличава ефикасността им чрез физическа ефективност — вървеше тихо, без да позволява на плаща си да шуми. На вратата на общата спалня отново посегна към замъка в спомените си и надникна в сводестата стая .

„Пак същото, Пру“ — каза той.

Когато мраморната статуя посочи знаците, наредени над вратата, те отново се раздвижиха. Той пак я отвори, позволи на зеления бриз да захрани заклинанието му и я остави да се затвори.

Влезе в общата спалня и видя десетина монахини, до една едри, вещи жени, които седяха до прозорците, за да използват светлината. Повечето шиеха. Мина край тях, без да развее аления си плащ, изцяло съсредоточен върху увереността, че присъствието му тук е напълно нормално и тръгна нагоре по стълбите. Никой не се обърна, но една по-възрастна монахиня престана да се взира в гоблена си, погледна към стълбището, повдигна вежда и продължи да работи. Зад гърба му се чу шепот.

„Явно не съм ги заблудил напълно — каза си той. — Кои са тези жени?“

Сабатоните му вдигаха твърде много шум и той трябваше да стъпва внимателно, тъй като силата — или поне онази, която обичаше да използва — си имаше своите ограничения. Стълбите се виеха нагоре, а острите, привични за всяка крепост завои, целяха да ограничат обсега на меча му, ако беше нашественик.

„Което донякъде си е вярно“ — каза си капитанът. Коридорът се намираше точно над залата и дори в този сив ден бе изпълнен със светлина. Три послушници в сиви одежди се бяха облегнали на перваза, наблюдаваха мъжете в двора и се кикотеха. Той се изненада, усещайки силата им на границата на своята. После пристъпи в коридора и сабатонът му шумно одраска дървения под — оглушителен звук в един свят, обитаван единствено от боси жени. Този път не се опита да използва волята си, за да им внуши, че присъствието му тук е нормално.

Трите глави рязко се извърнаха. Две от момичетата побягнаха, а третото се поколеба за миг, който се оказа фатален. Гледаше го, чудеше се.

Капитанът я хвана за ръката.

— Амичия? — изрече той в очите ѝ и притисна устни към нейните. После пъхна бронираното си бедро между нейните и я приклещи, завъртайки я с лекотата, с която би хвърлил дете на турнир по борба и тя се намери в ръцете му. Капитанът опря гръб в стената на метоха и я прегърна нежно, но здраво.

Амичия се замята и широкият ѝ ръкав се закачи на шипа на лакътя му. Очите ѝ обаче не изпускаха неговите… и бяха огромни. Тя притвори устни и той усети нещо повече от страх и обикновен отказ. Облиза зъбите ѝ и прекара пръст под брадичката ѝ, а устата ѝ се разтвори под неговата — вкусът ѝ беше прекрасен. Целуна я или може би тя — него, а целувката не беше кратка. Младата жена се отпусна в ръцете му и той усети приятната ѝ топлина въпреки нагръдника и ръкавите от кована стомана, които ги разделяха.

Целувките обаче свършват.

— Не полагай клетвите — каза той. — Мястото ти не е тук.

Искаше да прозвучи игриво, но дори в собствената му глава гласът му бе наситен с неволна насмешка. Изправи се и я свали на земята, за да ѝ покаже, че не е изнасилвач, а тя отново се изчерви от челото до брадичката. Дори опакото на дланите ѝ беше поруменяло. Сведе очи и центърът на тежестта ѝ се промени — той имаше око за подобни неща. Послушницата се приведе… и го халоса по дясното ухо, изненадвайки го напълно. Капитанът се олюля, гърбът му се удари в стената с металически звън, но той се овладя и се обърна, за да я подгони. Тя обаче не беше побягнала — напротив, не се отместваше от мястото си.