Пейо Яворов - На родоските заточеници

„Да мрат на вечно заточенье“ —
за трети каза звярът див,
вседневно всяк да мре в мъченье —
„Да мре! И пак да бъде жив!…“

И ето ги на тоз бряг чужди —
брегът на техний общи гроб;
и ето тук в тегла и нужди
ще всеки мре, забравен роб.

Сразен и турен в тясна клетка
тъжовен гордия орел,
гледящ през ситната ръшетка
простора, дето е летел,

копнее клетий, сам и болен,
с една мечта, с едничък сън:
да би криле разперил волен…
И гледа, гледа се навън.

Така и те; далеч оттамо,
където родния език
е днес с едничко слово само:
„Борба! Борба!“ — бунтовен клик;

Далеч оттамо, дето можат
за воля волно да умрат,
те тук костите си да сложат,
с мечти за волност ще заспат…

Борци! Вам жребий тежък падна:
докрай не дойде вашта мъст,
но вий, деца на майка страдна,
носете гордо своя кръст!

Носете го, носете вие
и с него слезте в тъмний гроб,
тогаз венец, венец ще свие
на вас, страдалци, турский роб.

И тоз венец не ще увени:
с цветя довечни би ще той
цветята — букви позлатени,
цветя за истински герои.

Напред! Носете кръста смело,
напред без страх в голготний път,
след вас воинство стана цело —
мечтата взима жива плът!…