Пейо Яворов - Хайдушки копнения

— Треба да се уплаши чо’еко. Арен е, ама като не от нашите … Треба да го уплашиш и кърстиш, да не кажува, оти е видел нещо…

— Да го заколим! — гласува дядото.

Когато госта се върна, аз му посочих място край огнището, преметнах нозе, скръстени по турски, пуснах върху му облак тютюнев дим, свих лице, като че съм раздъвкал цяла арнаутска чушка, раздрънках няколко патрона в шепата си и разредих дума по дума.

— Ами ти, байо, като ме гледаш тук, ето на, у тоя каяфет, со силях и прочее, какво мислиш, а? Какъв човек съм аз?

— Ъ-м… арен чо’ек…

— Ами ти виждал ли си други път хора като мене и знаеш ли по каква работа ходим? След четвърт час аз извадих „Фауста“ от чантата си и го це лунах набожно, после кръстосах оръжие и почнах клетвата. „Кръщелника“, гологлав, подигна десница и повтаряше с разтреперан глас:

— Заклевам се — загле’ам се… в името на — ф’им’ту-на… светата ми вяра, — с-с-с… све-та-та ми вя-ра! — с’та’та’м’вяра… И пр.

Накрай новозаклетия целува „евангелието“ и оръжието, после всички присъствуващи целуват само евангелието и като се ръкуват с новия „брат“, целуват го по устата и му казват „честито“.

Едва свършихме церемонията и куриера Миле дойде. На прощаване моя кръщелник се разприказва:

— Брей, ти наистина си бил арен чо’ек. Кърстим се я и си мислим: он ке ме коли. Сега знам, оти не си бил лош… Хади, добра ти пътя.

Ние тръгнахме към границата през чуки и долища. Дъжда бе престанал и черните тежки облаци тичаха към север, да отнесат братски дял и за свободните български поля. Полумесеца се показваше от време на време и тогава сякаш не облаците се движеха, а той — стремглаво в обратна посока. Обаче нашата сметка бе да прехвръкнем границата, преди небесния съгледател да слезе зад царевоселския конак.

Куриера напред, аз подир него, на 4–5 крачки, и най-сетне дядото, комуто беше заповядано да пази същото разстояние. Спре ли куриера, ще спра аз, ще спре и дядото; легне ли куриера, ще легна аз, ще легне и дядото; — ще спра и ляга всеки на мястото си, без да наближава другия. Това бе — ако налетим на засада, да не образуваме прицелна маса за неприятеля. Но спирахме ли негде — и дядото хоп на раменете ми: „Шо има!“ А безпокойни сенки шетаха из тъмнините твърде начесто. Еднъж, като залегнах, дядото полетя върху мене и почти се преметна през главата ми. Увещания, вразумения, молби, заплахи — нищо не по-магаше. На едно място трябаше да минем край някакви колиби. Шепотом разправихме на стареца, че сега е необходима най-голяма тишина. И може би тъкмо защото го предупредихме, той удари на вратоломни фокуси… Не направихме нито десетина стъпки, нещо изпърпелка зад мене; когато се обърнах, дядото беше накуп. Едва го видях така — и той е вече на нозе, — какво — ето го подскача нагоре и се сгромоляса с остро изпъшкване… Ние се завтекохме при него:

— Що вършиш, човече?

— Сърце ме боли.

— Като те боли?

— Така ке мине.

И ние изменихме реда: куриера пръв, стареца в средата и аз на края, като съкратихме дистанцията и полетяхме напред, защото кучетата от колибите вече лаяха раздразнено. Фокусника се забрави и опита да подскочи още веднъж. Но аз го дръпнах за клашника и той не успя.

След полунощ ние бяхме вече на границата, собствено — при турските постове, защото до тернтариалната граница, или водораздела, имаше още час място. Сега трябаше да издебнем двата турски поа трула, които обхождаха участъка си един срещу други. Ние щяхме да прехвърлим линията, когато единия от тях мине и се отдалечи. Аз прилегнах зад дънера на някакво дърво, около което имаше изобилен храст от издънки. Стареца бе настанен зад един трънак, да е сетина стъпки далеч от мене. Изчезнали в сенките на храстите, ние трябаше да чакаме връщането на Миле който отиде по „рекогносцировка“. Подпрял чело на ръка, аз бях почти задрямал, когато трънака изсъска:

— Аскеро!

— Мълчи!

Додето забележа трите войнишки сенки в бели навои и с пушки на рамо, дядото се изтъркули край мене:

— Аскеро…

С дяволската ловкост на безумния гняв аз се озовах върху гърба на другаря си. Сякаш да излея всичката злъчка, набрана из пътя, аз го тъпчех и душех с колене и ръце. Той пъшкаше под мене и се кикотеше глухо. А на петдесет крачки от нас турския патрул отминаваше спокойно. Може би и в самозабравата си ние бяхме инстинктивно тихи. Когато под няколко минути куриера се завърна, аз още натисках в земята побелялата глава на стареца. Колко бях огрубял вече и как ми е отвратителен сега тоя спомен!