Уилям Шекспир - Том 5. Исторически драми

Тази грижа за правилна конструкция и възвишеният тон на пролозите подсказват, че Шекспир е пристъпил към тази драма с особени чувства, съзнавайки, че създава за своите сънародници нещо като национална епопея. И наистина тази драма се е радвала винаги в Англия на особена популярност в моменти на национално бедствие както през двете световни войни от този век. И може би Шекспир е изключил Фалстаф от нея въпреки обещанието, дадено в края на предишната драма, именно защото се е опасявал, че ако се появи дебелият рицар, той пак нахално ще се наложи като център на вниманието.

Въпреки възторжения тон на цялата драма и високия патос на патриотичните й речи има все пак критици, които твърдят, че — било съзнателно, било неволно — Шекспир е представил в нея изсушаването на душата на Хари, след като той се е откъснал от живителните струи на Истчийп. Те изтъкват, че войната, която той води, е акт на агресия, провокиран от епископите, целящи да отклонят Хенри от намеренията му да отчужди църковните имоти; че кралят се хваща на тяхната въдица, следвайки съвета на баща си, който препоръчвал войната с външен враг като средство за избягване на вътрешните раздори; че Шекспир описва ужасите на войната толкова живо, че не може да я одобрява. Във всичко това има известна доза истина — това са факти и Шекспир не ги крие и ако следваме логиката на фактите, може да стигнем до изводи като горния или поне да напишем драма със съдържание, съответстващо на тази теория. Но при едно художествено произведение са важни не само обективните факти, но и емоционалните краски, с които са дадени те. Хуманистът Шекспир не може да не мрази войната и да не вижда ужасите, които тя влече след себе си, но за него и за публиката му описваната война е била справедлива и в драмата Хенри не я започва, без да се убеди напълно в справедливостта й. Шекспир не заглажда нещата; той остава верен на фактите и показва, че и при справедливата кауза могат да играят и егоистични подбуди, както при епископите; но с нищо не загатва, че Хенри мисли за политическите съвети на баща си. Той не премълчава заповедта на Хенри за избиването на пленниците, когато не може да отдели войници да ги пазят, но показва, че французите първи и без никакво оправдание са дали пример за жестокост, изколвайки момчетата от английския обоз. Хенри се показва строг и спрямо заговорниците в Саутхамптън, защото добрият крал трябва да бъде строг. И може би главната причина за вмъкването на този епизод — единствено отстъпление от темата за славните победи — е именно в необходимостта да ни бъде показан Хенри като строг съдник. Любопитно е, че при този случай Шекспир не изтъква, че осъденият на смърт за измяна граф Кеймбридж е по-малкият брат на йоркския дук и че този дук, който дава живота си за делото на Хенри, е онзи Омърл, на когото старият крал прощава в края на „Ричард II“; нито ни дава да разберем освен чрез един много неясен намек, че този граф е зет на Едмънд Мортимър, който по право би трябвало да заема трона. А след смъртта на последния неговите права преминали по женска линия върху сина на граф Кеймбридж, онзи Ричард, който играе такава фатална роля при царуването на Хенри VI. Така заговорът в Саутхамптън е всъщност възлова точка, която би могла да свърже драмата с написаната вече трилогия за Хенри VI, но Шекспир отминава въпроса почти мълком навярно защото не иска да ни припомня, че Хенри V, макар и не узурпатор на дело, все пак заема престол, принадлежащ по право другиму, което би го смалило в нашите очи. Образът на идеалния крал е бил изглежда по-важен за него от свързването на „Хенри V“ с това, което хронологично я следва.

И все пак въпреки очевидните усилия на Шекспир да спечели симпатиите ни за Хенри, въпреки шегите — впрочем не много остроумни, — с които този крал доказва широката си душа, въпреки малко грубоватата „английска“ прямота, с която ухажва френската принцеса, трябва все пак да признаем, че идеалният Хенри не ни завладява така, както лекомисленият Ричард или дори мерзавецът Джон. Причината е може би донякъде в това, че самите добродетели, които Хенри въплъщава, не ни вдъхновяват толкова, колкото са вдъхновявали може би публиката навремето. Но главната причина е все пак тази, че положителният, а още повече идеалният герой винаги и през всички времена е представлявал особено труден проблем за авторите и колкото повече се възвеличава този герой, толкова по-безинтересен става. Шекспир все пак е успял може би по-добре от който и да е друг да изпълни една неизпълнима задача и ние ще му направим по-добра услуга, ако признаем това, отколкото ако се мъчим да измислим един подтекст към драмата, който явно не съществува и който, ако съществуваше, би създал не сложност, а бъркотия. Епичната драма е една по-слаба форма на драмата и идеалният герой е незадоволителен герой. След като признаем това, можем и да признаем, че в рамките на своя жанр „Хенри V“ е едно великолепно произведение, без да се опитваме да я съпоставяме с други Шекспирови драми.