Ъруин Шоу - Богат, беден

Мислеше за баща си — дребен, богобоязлив тиранин, чиновник в една фабрика, тръгнал за фронта о песен на уста, с китка цветя, втъкнати в дулото на пушката му, щастлив, войнствен глупак, убит при Таненбург, горд, че оставя двама сина, които скоро ще се бият като него за Vaterland, и съпруга, която живя като вдовица по-малко от година. Тя поне прояви разум и се омъжи за един адвокат, който през войната събираше наемите от скъпите жилищни сгради зад Александерплац в Берлин.

„Deutschland, Deutschland, uber alles“ — пееше Джордах подигравателно, отпуснал греблата, оставил водите на Хъдсън да го носят на юг, докато той отпиваше от бутилката с уиски. Пиеше за ненавистта, която изпитваше към Германия от младежките си години, когато го демобилизираха осакатял и трябваше да премине океана. И Америка не беше рай, но поне остана жив досега заедно със синовете си, а къщата, в която живееше, още стоеше на мястото си.

Гърмежите на малкото оръдие отекваха над реката, а във водата трепкаха отраженията на ракетите. Глупаци, мислеше Джордах, на какво се радват? Никога досега не са живели по-добре. След пет години всички ще продават ябълки по улиците и ще си ръфат месата, докато чакат на опашките пред фабриките за работа. Ако имаха поне малко ум, тази вечер всички щяха да са в църквите да се молят дано японците издържат още десет години.

И тогава видя пламъка, който изведнъж лумна на хълма извън града — малка, ярка огнена струя, която бързо се превърна в кръст, горящ на хоризонта. Той се засмя. Всичко си е както обикновено; по дяволите победата. Долу католиците, негрите и евреите и не забравяй — весели се днес, защото утре ще гориш в пламъци. Америка си е Америка. Ние сме тук, за да ви напомним каква е истината.

Джордах отпи от уискито, наслаждавайки се на горящия кръст, извисен над града, предвкусвайки лицемерните вайкания, които щяха да се появят утре в двата местни вестника по повод оскверняването паметта на героите от всички раси и вероизповедания, дали живота си, за да защитят идеалите, на които се крепи Америка. А проповедите в неделя! Струва си човек да отиде в някоя църква, за да чуе какво ще кажат благочестивите мръсници.

Ако разбера кой е направил този кръст, помисли си Джордах, ще му стисна ръката.

Той видя, че пламъците се разпростират. Сигурно съвсем близо до кръста имаше някаква сграда и вятърът пращаше огъня право към нея. Навярно всичко наоколо бе сухо, защото след миг цялото небе се освети.

След малко се чуха сирените на пожарникарските коли, които префучаха по улиците на града към хълма.

Хубава вечер, каза си Джордах, особено като се вземат пред вид някои неща.

Той отпи за последен път от уискито и загреба бавно към брега.

Рудолф стоеше на стълбите пред входа на гимназията и чакаше момчетата да гръмнат с оръдието. На игрището се бяха събрали стотици момчета и момичета, които крещяха, пееха и се целуваха. С изключение на целувките всичко друго напомняше за съботните вечери, когато отборът беше спечелил някой голям футболен мач.

Оръдието гръмна.

Чу се мощно ура.

Тогава Рудолф долепи тромпета до устните си и засвири „Америка“. Отначало тълпата притихна и бавната музика зазвуча отчетливо и тържествено над главите на младежите. След това те запяха и гласовете им се сляха: „Америка, Америка, нека бог те благослови в всички твои честни хора, от океан до океан, станат като братя…“

Песента завърши с ново мощно ура и Рудолф засвири „Американското знаме е вечно“. Тъй като при тази песен не можеше да стои на едно място, закрачи по игрището. Младежите тръгнаха след него и скоро той се озова начело на цяло шествие от момчета и момичета — обиколиха игрището и след това излязоха на улицата, марширувайки в такт с музиката на тромпета. Момчетата дотъркаляха оръдието точно зад Рудолф и спираха на всяка пресечка, за да гърмят, всички викаха ура, а възрастните по пътя им ръкопляскаха и размахваха знаменца.

Повел своята армия, Рудолф свиреше „Когато мините избухват“, „Колумбия, бисерът на океана“, химна на гимназията и „Напред войници-християни“, а ликуващото шествие продължаваше по улиците на града. Той го изведе на Вандерхоф Стрийт и спря пред хлебарницата, където изсвири в чест на майка си „Когато се усмихват очите на ирландката“. Майка му отвори прозореца на горния етаж и му замаха с ръка, а той видя, че бърше очите си с носна кърпа. Накара момчетата с оръдието да приветствуват майка му и те гръмнаха, стотици момчета и момичета закрещяха и майка му открито се разплака. Хубаво щеше да бъде, ако се бе сресала, преди да отвори прозореца, и жалко, че винаги беше с цигара в уста. В мазето не светеше и той разбра, че баща му не си е у дома. И без това не знаеше какво да му изсвири. Трудно е точно тази вечер да се избере нещо подходящо за един ветеран от немската армия.