Илия Ангелов - Тъжният клоун

Продължихме да пътуваме в неловко мълчание. След известно време се чу отново гласа на певицата, седнала зад нас:

— Бате Жоро, ама много хубаво мирише този пъпеш в колата.

Въпросният пъпеш беше поставен до задното стъкло на колата и наистина ухаеше много приятно.

— Мирише, мирише, — повтори Парцалев и млъкна навъсен.

След 3–4 минутно мълчание отново се чу гласа на певицата:

— Ама, бате Жоро, за първи път така хубаво да мирише пъпеш.

В този момент търпението на Парцалев се изчерпа и той избухна така, както не го бях виждал отдавна:

— Няма ли да се спреш вече! Толкова много неща изяде. Този пъпеш го нося на майка ми и баща ми! Няма да ти позволя и него да изядеш. Спри се най-после!

След това Парцалев нервно запали цигара и до пристигането ни в София мълча.

Пъпешът стигна до неговото семейство, хапнах от него и аз, но не беше толкова сладък, колкото хубаво миришеше. Историята е напълно истинска и досега остава като едно весело общо приключение.

И така Парцалев по настояване на баща си кандидатствал медицина. Бил приет в Медицинския факултет на Софийския университет редовно обучение. Но нали си го теглело към театъра, паралелно се включил в самодейната трупа на текстилна фабрика „България“.

Баща му пращал редовно издръжката за следването. И ето, по време на една зимна ваканция Парцалев се прибира при семейството си. В град Левски вече се говори, че синът на бай Иван — Георги станал доктор и си е у тях. Представям си радостта и доволството на бай Иван. На Георги дори му викат „Георги докторът“, въпреки че е в началото на следването си.

След няколко дни, рано една сутрин в двора на Парцалеви пристига една конска каруца, в която лежи болен мъж около 60-те, завит с няколко черги поради студа. Той е придружаван от двамата си сина, които търсят помощ от „др Парцалев“. Бай Иван събужда сина си и го моли да прегледа болния. Парцалев се опитва да му каже, че е едва първи курс и още не може да лекува.

— Не ме излагай пред хората. Прегледай човека. Дошли са от толкова далеч, — отсекъл бай Иван.

Накрая Парцалев, за да удовлетвори желанието на баща си, става, облича се и слиза при каруцата.

Какво да види! В нея лежи страшно блед и изпит човек. Опипва му пулса, взира се в зениците му, измерва му температурата. След това го кара да си покаже езика.

— Ще оздравее! — отсича авторитетно Парцалев. — Приберете си го в къщи, пригответе му един хубав пилешки бульон. Хубаво да се наяде. След няколко дни ще му мине. Баща ви се е изплашил от нещо.

Слуша го болният и усмивка се появява на лицето му. Синовете искат да му платят за прегледа, а той отговаря:

— Аз от болни пари не вземам.

След тяхното заминаване бай Иван го потупва по рамото доволен:

— Прав си сине. Добре го направи.

Каква е изненадата на бай Иван, когато на другия ден синовете на болния отново идват и носят дамаджана с червено вино.

— Бай Иване, много благодарим на твоя син — др Парцалев. Той толкова много успокои татко и докато се връщахме, умря засмян по пътя. Тази дамаджана е за него, дай му я.

Този епизод, разказан от мен, може да е истина, а може и да е виц на Парцалев, който обичаше да си измисля забавни истории. Нека читателите сами преценят.

Парцалев си спомняше, че когато трябвало да посещава упражненията в дисекционната зала, краката му се подкосявали и му се повдигало. Медицина следва още една година, но успява да си вземе едва 3–4 изпита. През 1948 година, през зимния семестър получава съобщение, че е изключен поради многото отсъствия. Така Парцалев скъсва със студентския живот. Но не пропуска репетициите и представленията на самодейния състав.

Родителите му, естествено, нищо не знаят и продължават да му пращат издръжката за следването. А на следващата година Парцалев е повикан да отбива военната си служба.

Мога да кажа, че с Парцалев обичахме да изнасяме концерти в град Левски и района. Веднъж, на път за Велико Търново се отбихме в Преображенския манастир. Дядото на Парцалев по майчина линия бил поп дълго време в тази света обител. Беше месец септември. И ето, че се отзовахме в задния двор на манастира, където са погребани свещениците и монасите, живели тук. Парцалев се спря пред един надгробен камък. — — Погледни Илия, това е дядо ми, — промълви той.

На плочата пишеше Георги Иванов Парцалев.

— Много рядко човек може да срещне приживе името си, издълбано на камък…, — продължи Парцалев.

Той запали цигара, а аз го оставих сам да постои пред каменния кръст.