Илия Ангелов - Тъжният клоун

Опитах се да му кажа, че се притеснявам от закъснението, с което пристигаме. Но той ми обясни искрено:

— Това е магията, Илия. Не бива много много да те виждат преди представление. Хората имат нужда от моя хумор, а не от моята физиономия.

И наистина бе много прав. Тази загадъчност често пъти караше хората да се питат дали Парцалев наистина ще се появи. Винаги го посрещаха с аплодисменти, които не стихваха повече от 5 минути, а той чакаше търпеливо — висок, строен, с младежка осанка.

Веднъж ми хрумна да импровизирам и накарах оркестъра да изсвири темичката от популярния тогава телевизионен сериал „Детство мое“, в който Парцалев играеше една от главните роли. На фона на тази музика той излезе на сцената. Това много му допадна и стана практика в по-нататъшната ни съвместна работа. Всяко първо появяване на Парцалев на сцената беше съпровождано от музиката към филма.

Някога се е казвало гара Левски, която познавах от времето, когато бях студент във Висшия финансово--стопански институт в Свищов през 1951 г. Там правех връзка с влака от София и редовно висях по 3–4 часа.

Семейство Парцалеви живеели в голяма къща, а Георги Парцалев е роден там на 16 април 1925 година. Актьорът с голяма гордост винаги казваше, че е родом от град Левски и никога не го видях да се срамува от това.

Пред мен, майка му си спомняше, че родила сина си около 6 часа сутринта, когато пропявали първи петли. Бай Иван обаче настояваше, че било около 9 сутринта, когато той отварял собственото си магазинче. С чувство за хумор баща му казваше, че точно в 9 ч ревяло и тяхното магаре Минчо, та покрай този факт си спомнял часа на раждане на Георги. Момчето било кръстено на дядо си по майчина линия, който бил свещеник.

Леля Веска казваше още, че Георги бил много плачливо бебе — ревял и денем, и нощем. А сестрата на Парцалев — Сийка, която е с 4 години по-голяма от него, също не пропускаше да отбележи:

— По цяла нощ плачеше и аз си запушвах ушите с памук и бягах да спя в другите стаи.

Семейство Парцалеви било заможно. Баща му, както споменах, имал голям магазин. В него продавал всичко: копчета, игли, шевни машини „Сингер“, дори велосипеди от марките „Диамант“ и „Стандарт“, които тогава се внасяли у нас. В магазина се предлагали още боза, бонбони и локум, все любими неща за децата. Може би оттам Парцалев обичаше тези лакомства толкова много, нещо което го връщаше в детските му години.

Мечтата на Бай Иван била да направи сина си лекар. Тези подробности знам лично от родителите на Парцалев. Георги обаче не искал да става лекар и да учи медицина, но явно, не се е противил на желанието на баща си. Майка му не вземала отношение по този въпрос. Порасналият юноша обаче прекарвал все повече време в киното срещу дома им и гледал филмите по няколко пъти. Сестра му често го виждала да стои пред огледалото, като се мъчел да си оправи силно щръкналата черна коса. Парцалев много пъти признава пред публика терзанията от детството си:

— Като се погледнех в огледалото виждах, че нямам красотата на Шарл Боайе и Кари Грант (актьори, известни с красотата си, б.а). Това бяха много хубави мъже, със завидна красота, а аз… Бях много по-слаб, отколкото сега, косата ми стърчеше на всички посоки и единственото, което имах бяха очите, които светеха в тъмнината. Тогава не знаех, че освен красота, за да станеш актьор, трябва и нещо друго.

Тринадесетгодишен Парцалев решил да се възпротиви на баща си и един ден му казал:

— Тате, аз искам да стана артист. Не искам да уча за доктор.

— Ще станеш, няма къде да идеш, ще станеш! — отсекъл бай Иван, — Искаш Дончо да не е сам в града!

На гара Левски имало един артист на име Дончо, който бил вечно пиян. А на гарата — кал колкото щеш. Та въпросният Дончо ходел окалян от главата до петите.

— Погледни го, — казвал бай Иван, — ако искаш да приличаш на него, добре! Аз искам лекар да те направя, а ти артист, та артист. Няма да стане!

— Въпреки всичко — разказваше ми Парцалев — успях едно лято в нашия двор отзад да събера четири деца като мене и да направим представление по пиесата на Тодор Влайков „Два са млади залюбиле“. Това ми беше мечтата тогава. И ето, подготвихме всичко. Направихме завеси от бели чаршафи, които взехме от майките си. Главните герои бяхме аз и Минка. Тя ми беше съученичка, с една година по-малка от мен от същото училище в което учех и аз. Пиесата свършваше с думите: „Много те обичам и тъй като твоите родители не те дават на мене, а на другия, ето погледни ме — от любов към тебе аз се самоубивам.“ И трябваше да насоча един пистолет към главата си и да се застрелям. Пистолетът го дялках от дърво цяла седмица, а после с черна боя за обувки го почерних — продължаваше Парцалев, усмихнат. — Бях се уговорил със Стоянчо, един мой приятел, когато кажа думите за финала на пиесата и насоча пистолета към главата си, той да гръмне зад кулисите с един пистолеттапешник. По този начин се получаваше и звуковият ефект. Тогава имаше такива тапешници, на които се поставяше отпред тапата и като се натисне тя се възпламенява и се чува гърмеж. В този момент аз трябваше да падна на земята мъртъв и пиесата завършваше. Много пъти репетирахме със Стоянчо този епизод и всичко беше много точно. Ето че дойде денят на представлението. Почти всички съседи и родители надойдоха и с любопитство гледаха представлението. Много голямо задоволство изпитвах, когато гледах как всички съседи и моите родители се насълзиха от изпълнението ми. Играхме каквото играхме и стигнахме до финала. Казах последните си слова с трагизъм, насочих пистолета към главата си и дадох знак на Стоянчо да гръмне с тапешника. С периферното си зрение обаче видях, че нещо става и Стоянчо се суети. Свалих отново моя пистолет, направих няколко крачки на сцената и отново започнах да казвам моя трагичен монолог. Предполагах, че тапите са се овлажнили и не искат да гръмнат. Имаше достатъчно време и мислех, че Стоянчо ще ги смени. Но и след повторния опит разбрах, че няма да има гърмеж. Мислех си: „Не падна ли мъртъв на земята, пиесата не може да завърши.“