Василий Аксьонов - Остров Крим

— Сега ще те попитам къде не си ходил — усмихна се Лучников. — В Щатите не си ли ходил?

— От единия бряг до другия — отвърна Антон.

— В Индия?

— Четирийсет дни живях в ашрам. Ходихме дори до Тибет, промъквахме се през китайските постове.

— Кажи, Антошка, а с какво живя през цялата тази година?

— В какъв смисъл?

— Ами с какви пари ядеше, пиеше? С една дума, с какво се препитаваше?

Антон избухна в смях, леко театрален.

— Леле, татко, какви въпроси! Повярвай ми, това сега не е проблем за… ами за такива като мене, за нашите. Обикновено живеем в комуни, понякога работим, понякога просим. Освен това, знаеш ли, ти, разбира се, няма да повярваш, но станах много приличен саксофонист…

— И къде си свирил?

— В Париж… в метрото… знаеш ли, там на кореспонданса 9 9 Станция връзка (фр.). — Б.пр. за „Шатле“…

— Дай да си дръпна — помоли Лучников.

Антон си спомни, че пуши, и веднага демонстрира специфичната разпуснатост, една такава особена елегантна полуотнесеност.

— Това… между другото… е от Мароко… — смотолеви той с уж заплитащ се език.

Хлапе си беше все пак.

— Разбрах — каза Лучников, взе наслюнчения фас и смукна сладникав дим. Сладък боклук.

— Ха, виж колко странно, чак сега забелязах, че ти задавам въпроси на руски, а ти ми отговаряш на яки — той внимателно разглеждаше сина си. Все пак красиво момче, много красиво.

— Това е езикът на моята страна! — неочаквано разпалено извика Антон. От веселото настроение не остана и следа. Очите му пламнаха. — Аз говоря езика на моята страна!

— Аха, сега разбирам! Значи такива са днешните ни идеи?

— Слушай, атац, ти пак ме поднасяш. Виждам, че така и не си се научил да разговаряш с мен сериозно. Яки! — нотката на враждебност, на онази стара, едногодишна враждебност се появи в гласа на Антон. — Яки! Яки, атац!

Атац, тоест баща, типична думичка „яки“ — смесица от татарско и руско.

На вратата на трапезарията долу се появи фигурата на дядото.

— Момчета, хайде на обяд! — извика той.

Антон се надигна от шезлонга и тръгна по верандата, подскачайки на един крак, като в движение си обуваше дънките. Обърна се:

— Да, забравих да ти кажа, че ходих и в твоята Москва.

— Така ли? — Лучников стана. — Е, и как ти се видя Москва?

— Бълвоч — с удоволствие изрече Антон и почувствал, че диалогът е завършил в негова полза, много се развесели.

Дядото явно се любуваше на внука си. На вратата на трапезарията Антон приятелски побутна Арсений с рамо. Лучников-среден се позабави.

— Арсений, ти ме помоли да дойда непременно днес заради него, нали? Да не би утре да вдига гълъбите?

— Не, не. Антошка не ми е казвал нищо за плановете си. Не мисля, че тази троица ще ни напусне толкова бързо. Момичетата са за пръв път на Острова. Антошка предвкусва ролята на екскурзовод. Новата култура „яки“ и животът на руските мастодонти. Пък и Коктебел с неговите вертепи е под носа им. Мисля, че ще е достатъчно за една седмица на младите американчета.

Арсений Николаевич уж се подсмиваше, но Андрей Арсениевич забеляза, че очите на баща му са сериозни и сякаш изучават физиономията му. И това не беше присъщо на стария Лучников и изглеждаше плашещо.

— Защо тогава ми каза „непременно“? Просто така? Без да влагаш специално значение?

„Ще е най-лошо, ако отговори «Просто така», «Без специално значение» — помисли си Андрей Арсениевич.

— Вложих специално значение — усмихна се баща му, сякаш отгатнал хода на мислите му. — Днес съм поканил на обяд Фреди Бутурлин.

— Че аз го виждам всеки ден в Симфи! — възкликна Лучников.

— Ще трябва довечера да си поговорим тримата — с неочаквано твърд тон, като президент в кризисни исторически моменти, изрече Лучников-старши.

Влязоха в трапезарията, едната стена на която беше стъклена и разкриваше гледка към морето, скалата Хамелеон и нос Крокодил. Около трапезата вече бяха насядали Памела, Кристина, Антон и Фреди Бутурлин.

Бутурлин беше член на Министерския съвет, а именно помощник на министъра на информацията. Петдесетгодишният цъфтящ потомък на древен руски род, за приятели и избиратели Фреди, а за вревакуанти Фьодор Борисович, член на партията к-д 10 10 Конституционно-демократическа партия. — Б.пр. и на спортния клуб «Руски сокол», а всъщност плейбой без каквито и да било особени идеи, Бутурлин навремето беше слушал лекциите на Лучников-старши, а пък по едно време беше хойкал по мадами с Лучников-среден, така че ги смяташе за най-добрите си задушевни приятели.