Чингиз Айтматов: Голгота

И течеше лятото, първото съвместно лято на синеоката Акбара и Ташчайнар, които вече се бяха проявили като неуморни преследвачи на сайгаци в хайките и минаваха за една от най-силните двойки сред моюнкумските вълци. За тяхно щастие — би трябвало да се предполага, че в животинския свят също може да има щастливи и нещастни индивиди — и двамата, както Акбара, така и Ташчайнар, бяха надарени от природата с качества, изключително важни за живота на степните хищници в полупустинната савана — светкавична реакция, ловджийски нюх, своеобразна „стратегическа“ съобразителност и, разбира се, необикновена физическа сила — бързина и напоритост в бягането. Всичко подсказваше, че на тази двойка вълци предстои голямо ловно бъдеще и животът им ще бъде изпълнен както с грижите за всекидневната прехрана, така и с красотата на тяхното хищническо предназначение. Засега нищо не им пречеше да властвуват всемогъщо в Моюнкумските степи, тъй като идването на човека по тези места имаше още случаен характер и те нито веднъж не се бяха сблъсквали лице с лице с него. Това щеше да стане малко по-късно. Те имаха още и предимството, привилегията на всички земни твари, откак свят светува, че живееха ден за ден, без да познават страха и грижата за утрешния ден. Целесъобразната природа изцяло е освободила животните от това проклето житейско бреме. Макар че тъкмо в тази милост се криеше трагедията, която дебнеше обитателите на Моюнкумите. И никому от тях не бе съдено да я предвиди. Никому не бе съдено да си представи, че колкото и обширна, колкото и необятна да изглежда Моюнкумската савана, тя не е безкрайна, а е само един малък остров на азиатския субконтинент, едно не по-голямо от нокътя на палеца жълтокафяво петънце върху географската карта, към което от година на година все повече настъпват неотклонно разораваните целини, неизброимите стада домашни животни, бродещи в степта след артезианските кладенци в търсене на нови тревопасни зони, настъпват канали и пътища, прокарвани в околните райони във връзка с непосредствената близост до саваната на един от най-големите газопроводи; все по-настойчиво и за дълго, все по-добре технически въоръжени — с коли и мотори, с радиовръзка и запаси от вода, навлизат хората в най-отдалечените части на различни пустини и полупустини, включително и в Моюнкумите, но навлизат не учени за самоотвержени открития, с които потомците да се гордеят, а обикновени хора с обикновеното си трудово ежедневие, достъпно и по силите на всеки. И още по-малко бе съдено на обитателите на уникалната Моюнкумска савана да знаят, че корените на доброто и на злото по земята се крият в най-обикновените за човечеството неща. И че тук всичко зависи от самите хора — към какво ще насочат тези най-обикновени човешки дела: към добро или зло, към съзидание или разруха. И вече съвсем непознати, бяха за четириногите и другите твари от Моюнкумската савана онези сложни въпроси, които измъчваха хората, опитващи се да опознаят самите себе си още от времето, когато са станали мислещи същества, без изобщо да намерят отговора на вечната загадка: защо почти винаги злото доминира над доброто…

Всички тези човешки дела по логиката на нещата не можеха да занимават моюнкумските обитатели, защото бяха извън тяхната природа, извън техния инстинкт и опит. Така че, общо взето, засега нищо сериозно не нарушаваше създалия се начин на живот в тази голяма азиатска степ, простряла се върху горещи полупустинни равнини и хълмове, обрасли с виреещите само тук видове устойчив на суша тамарикс, с пясъчен саксаул — полухраст, полудърво, твърд като камък, с усукана като морско въже дървесина, с остра ниска трева и най-вече с тръстиково стреловидно коило, тази красота на полупустинята — и на лунна, и на слънчева светлина то проблясва подобно на златиста призрачна гора, в която като в плитка вода всяко зверче, с ръст поне колкото на куче, вдигне ли глава, ще види всичко наоколо и ще бъде видяно.

Именно по тези места започваше животът на вълчата двойка — Акбара и Ташчайнар, а по него време — което всъщност е най-важно в битието на всички зверове, те се бяха сдобили с първите си рожби — три вълчета от едно котило, появили се на бял свят през онази паметна пролет в Моюнкумите, в онова паметно леговище, подредено в ямата под размитото коренище на стар саксаул, близо до полуизсъхнала тамариксова горичка, където беше удобно да се извеждат малките на обучение. Вълчетата вече държаха ушите си прави, всяко добиваше свой нрав, макар че когато играеха помежду си, ушите им отново клепваха като на кутрета, но иначе доста уверено стояха на крака. И все по-често започваха да следват родителите си на малки и големи разстояния.