Чингиз Айтматов: Голгота

Така беше и когато, веднъж, още в началото на своя ловен живот, Акбара с един скок задуши някаква едра зайка: тогава усети в корема й точно такива помръдвания на някакви невидими същества, скрити от очите, и това странно обстоятелство изненада и заинтересува младата любопитна вълчица, удивено наострила уши и вперила недоверчив поглед в своята удушена жертва. Всичко бе толкова чудно и непонятно, че тя се опита дори да си поиграе с невидимите телца, както котка с полумъртва мишка. А сега бе усетила и в собствената си утроба също такова живо бреме — обаждаха се онези, които след седмица-две при благополучно стечение на обстоятелствата трябваше да се появят на бял свят. Засега обаче неродените малки бяха свързани с майчиния организъм, представляваха неделима част от него, ето защо и те бяха изживели в своето зараждащо се, все още смътно утробно подсъзнание същия шок, същото отчаяние. Това бе първият им задочен контакт с външния свят, с очакващата ги враждебна действителност. Именно затова се раздвижиха в утробата на майка си, реагирайки на нейните страдания. Те също бяха разтревожени и тази тревога се предаваше чрез майчината кръв.

Акбара взе да се ослушва в това, което ставаше извън волята й в нейната оживяла утроба, и се развълнува. Сърцето й ускорено затупа, изпълни се с храброст и решителност на всяка цена да защити, да опази онова, което носеше в себе си. Сега бе готова, без да се замисли, да влезе в схватка с всякакъв звяр. В нея бе заговорил великият природен инстинкт за запазване на поколението. И в същия миг Акбара почувствува като нахлула гореща вълна потребност да приласкае, да съгрее бъдещите сукалчета, да им дава млякото си, сякаш бяха вече до нея. Това бе предусещане за щастие. И притворила очи, тя застена от нежност, от очакване на млякото в набъбналите и зачервени едри бозки, щръкнали на два реда по корема й, и разтапяйки се от блаженство, бавно-бавно се изтегна, доколкото позволяваше бърлогата, и вече напълно успокоена, отново се сгуши до своя сивогрив Ташчайнар. Той беше едър и як, козината му — топла, гъста и мека. Дори той, навъсеният Ташчайнар, долови какво изпитва тя, вълчицата майка, някак инстинктивно разбра какво става в утробата й и може би също се разнежи. Наострил ухо, Ташчайнар понадигна ъгловатата си тежка глава и в мрачния му поглед, в студените зеници на дълбоко хлътналите му тъмни очи се мярна някаква сянка, някакво смътно радостно предчувствие. И той сдържано заръмжа, като похъркваше и пръхтеше, за да изрази доброто си разположение и готовност безропотно да се подчинява на своята синеока вълчица, да я закриля, и се зае старателно и нежно да облизва главата й, най-вече сияещите сини очи и муцуната, с широкия си топъл и влажен език. Акбара обичаше езика на Ташчайнар и тогава, когато закачливо й се галеше, тръпнейки от нетърпение, а езикът му, парещ от буйния прилив на кръв, ставаше гъвкав, бърз и пъргав като змия, макар в началото тя да се правеше на безразлична, и тогава, когато беше мек и влажен в мигове на спокойно задоволство след обилна храна.

В тази двойка хищници Акбара бе главата и умът, нейно беше правото да започне лова, а той бе преданата сила, сигурна и неизтощима, строго следваща нейната воля. Тези отношения никога не се нарушаваха. Само веднъж се случи един странен и неочакван инцидент, когато нейният вълк изчезна до разсъмване и се върна с чуждата миризма на друга самка — отвратителния мирис на разгонена безсрамница, който възбужда и привлича самците от десет версти, и предизвика у Акбара неудържима злоба и раздразнение, тя тутакси го отблъсна, забивайки дълбоко зъби в плешката му, и за наказание го остави дни наред да се влачи подир нея. Държеше този глупак на разстояние и макар че той непрекъснато виеше, нито веднъж не му отговори, не се спря, сякаш той, Ташчайнар, не беше нейният вълк, сякаш не съществуваше за нея и ако дръзнеше отново да се приближи, за да я покори, да й достави удоволствие, Акбара сериозно би премерила силите си с него, не случайно именно тя бе главата, а той краката в тази сива двойка пришълци.

Сега, след като се поуспокои и позатопли до широкия гръб на Ташчайнар, Акбара му беше благодарна, задето бе споделил страха й, с което й възвърна увереността, и затова не се противеше на усърдните му ласки, дори в отговор го близна един-два пъти по муцуната и като превъзмогваше тревогата, която все още се обаждаше с неочаквано потреперване, се съсредоточи в себе си, ослушвайки се колко чудновато и неспокойно се държаха неродените вълчета, примирена вече с всичко наоколо: и с тази бърлога, и с дългата зима в планините, и с постепенно настъпващата мразовита нощ.

Читать дальше