Чингиз Айтматов - Голгота

— Ох, просто да не повярваш — току повтаряше Гулюмкан, — колко е приятно, каква благодат и тишина! На теб не знам, но на мен хич не ми се тръгва. Хайде да не ходим никъде. Кенджеш, кажи на татко да си стои тука.

Момченцето си бърбореше нещо, сядаше ту при баща си, ту при майка си, а Бостон добродушно се съгласяваше с жена си:

— Ами да. Защо да не прекараме тука лятото?

— Брей, че го каза — смееше се Гулюмкан, — ами нали само след ден-два тъй ще запрашиш към твоите стада, че дори с Донкулюк не можем те настигна?

— Вярно, дори с Донкулюк не можете ме стигна! — блажено се съгласяваше Бостон и поглаждаше четинестите си мустаци. Това беше признак, че е щастлив.

Така си пиеха те чая на софрата, възрастните седяха на пода, момченцето тичаше край тях. Гулюмкан искаше да го нахрани, но малчуганът от заранта се беше разлудувал, тичаше, дърпаше се, не можеш да го сложиш да яде. Вратата беше отворена — иначе ставаше — горещо — и Кенджеш час по час изскачаше и припкаше на двора, гледаше малките пухкави пиленца, които пъргаво сновяха около квачката. Това беше кокошката на съседа — нощния гледач Кудурмат. Той вече бе със стадото в летния лагер, а жена му Асългул щеше да пътува заедно с Уркунчиеви. Тя дори намина да каже, че е готова с багажа, остава само да сложи квачката с пиленцата в една кошница, но това ще стане вече, когато пристигне камионът. А дотогава смята да поизпере някои неща, че да могат да изсъхнат.

Така протичаше онази сутрин. Слънцето започваше вече да припича. Всеки беше зает с някаква работа. Бостон и жена му прибираха в бохчи кухненските съдове. Асългул переше — от време на време се чуваше как излива сапунената вода пред вратата. А малкият Кенджеш, предоставен сам на себе си, току припкаше навън-навътре и все гледаше да се навърта около пиленцата.

По едно време грижовната квачка поведе нанякъде челядта си да й търси зрънца. Малчуганът тръгна след пиленцата и неусетно всички се озоваха зад плевнята. Тук сред репея и лапада беше спокойно, слънчево и тихо, пиленцата, писукайки, се ровеха из боклука, а Кенджеш им приказваше нещо, като се опитваше да погали някое от тях. Квачката не се опасяваше от него, но когато наблизо с безшумни стъпки се появи някакво голямо сиво куче, тя се разтревожи, недоволно закудкудяка и предпочете да отведе челядта си по-надалече. А Кенджеш никак не се уплаши от голямото сиво куче с необикновено сини очи. То кротко го гледаше и дружелюбно помахваше с опашка. Това беше Акбара. Вълчицата от дълго време вече се навърташе около зимовището.

Тя се бе осмелила да дойде толкова наблизо до човешките жилища, защото от миналата нощ наоколо не се виждаха хора, не се чуваха гласове и кучешки лай. Водена от нестихващата си майчинска мъка и неугасваща надежда, Акбара предпазливо обиколи всички кошари, всички ясли и след като никъде не можа да открие своите откраднати вълчета, дойде да ги търси при човешките жилища. И ето че сега стоеше пред момченцето. Кой знае как, тя усети, че това е дете като всяко от нейните вълчета, но човешко дете и когато то посегна да погали това добро куче по главата, измъченото от скръб сърце на вълчицата затрептя от нежност и копнеж. Тя се приближи до момченцето и го близна по бузката. Кенджеш се зарадва на нейната милувка и засмяно я прегърна през врата. Тогава Акбара, премаляла от нежност, легна в краката му и взе да си играе с него — искаше й се да го накърми с млякото си, но момченцето я възседна като конче. После стана и се затича, като взе да я вика след себе си. „Ела! Ела!“ — викаше й то, като се заливаше от щастлив смях, но Акбара не се решаваше да го последва, знаеше, че по-нататък има хора и тъжно го гледаше със сините си очи. Тогава малчуганът се върна при нея и пак я погали по главата, а Акбара започна да го ближе, да излива върху него цялата натрупала се в нея нежност, вдъхвайки детския му мирис. Искаше й се да не се разделя с това човешко дете, да живее с него в бърлогата под навеса на скалата. И внимателно, за да не го нарани, захапа яката на дрешката му и с рязко движение го метна на гърба си — както обикновено вълците отвличат агнетата от стадата.

Момченцето късо изписка като ранен заек. Съседката Асългул, тръгнала към сайванта да простира, притича на неговия писък и когато надникна иззад ъгъла и видя вълчицата, захвърли прането на земята и се втурна към вратата на Бостон.

— Тичайте, вълк! Отвлече детето! По-бързо, по-бързо!

Изтръпнал от тревога, Бостон грабна пушката от стената и изскочи на двора, след него хукна Гулюмкан.