Чингиз Айтматов - Голгота

В мрачно отчаяние бе изпаднала Акбара. Беше вяла, омърлушена, безучастна към всичко около себе си — хранеше се със случайно попаднали й на пътя дребни животни и повечето време унило лежеше в някое усамотено закътано място. Дори масовото преселение на стадата, когато в планините се движат хиляди глави добитък и сред тази глъч и суетня спокойно би могла да отмъкне някое заплеснато агне, че дори овца, я оставяше съвсем равнодушна.

Сякаш светът бе престанал да съществува за Акбара. Животът й бе вече в спомените. Сложила глава на предните си лапи, Акбара по цели дни лежеше, унесена в спомени за радостите и горестите и в Моюнкумската савана, и в Крайалдашките степи, и тук в Приисъккулските планини. Отново и отново се нижеха пред очите й картини от миналия живот, преминал ден подир ден с Ташчайнар, и всеки път, без да има сили да понесе обзелата я мъка, Акбара ставаше, мрачно бродеше из околността, после пак лягаше, облягаше стареещата си глава на лапите и отново се унасяше в спомени за своите чеда — спомняше си ту четирите вълчета, които наскоро й бяха откраднати, ту онези, които загинаха в моюнкумската хайка, ту онези, които изгоряха в тръстиките край езерото; но най-често си спомняше за своя вълк, верния и могъщ Ташчайнар. Сегиз-тогиз си спомняше и за онзи странен човек, когото срещнаха сред дивия коноп — спомняше си как играеше той с нейните вълчета — голокож и беззащитен, а когато тя се спусна срещу него, готова да прегризе гърлото му, той приклекна от уплаха, прикрил с две ръце главата си, а после хукна да бяга… И как по-късно, вече в началото на зимата, го видя в Моюнкумската савана разпнат на саксаула. Спомняше си как се бе взирала в познатите черти, как той поотвори очи, тихо й прошепна нещо и млъкна…

Сега миналото й се струваше като някакъв сън, завинаги отлетял сън. Но все пак надеждата не умираше, мъждукаше в сърцето на Акбара — понякога й се струваше, че все някой ден ще намери някъде последните си вълчета. И водена от това чувство, Акбара се промъкваше нощем до зимовището на Бостон, но вече не виеше мъчително и зловещо, а само се ослушваше отдалече: дали пък вятърът няма да донесе джавкането на порасналите й вълчета или познатия сладостен мирис… Ех, ако бе възможно такова чудо! Как би се втурнала Акбара към своите ненагледни чеда — не би се уплашила нито от хората, нито от кучетата, би спасила, би отвела рожбите си от този плен и всички заедно биха се понесли като бързокрили птици далече оттук, по други краища, където биха заживели свободен и суров живот, както подобава на всички вълци…

А през тези дни Бостон нямаше минутка свободно време — не му стигаха грижите около прехвърлянето на овцете на летния лагер, ами трябваше да се занимава с най-различни глупави формални разправии. Както се беше заканил, Кочкорбаев писа оплакване срещу него до висшестоящите инстанции, откъдето пратиха комисия да разследва случая и да установи кой беше крив, кой прав, но всъщност и комисията не стигна до единодушие. Част от членовете й смятаха, че чобанинът Бостон Уркунчиев трябва да бъде изключен от партията, защото е оскърбил парторга, с което е нанесъл морална вреда на самата партия, останалите бяха на мнение, че това не бива да се прави, защото чобанинът Бостон Уркунчиев се е изказал по същество и критиката му е имала за цел да се повиши производителността на труда. Пред комисията бе извикан и Базарбай Нойгутов. Той даде писмени обяснения за вълчетата, които Бостон Уркунчиев настоявал да върне в бърлогата… С една дума, поведе се разследване по всички правила…

На последните две призовки Бостон не се отзова. Предаде, че му се налага да прехвърля добитъка горе в планините и да се премести там със семейството си за цяло лято, времето не чака, затова нека се оправят без него, а той ще бъде съгласен с всяко наказание, наложено от комисията. С това той доста зарадва Кочкорбаев, за когото държанието на Бостон беше само в негов плюс.

Но чобанинът нямаше друг изход. Прехвърлянето на стадата по летните пасища бе започнало и той за нищо на света не би си позволил да закъснее. През последните години караха добитъка рано заранта, след което превозваха разглобяемите жилища и цялата покъщнина дотам, докъдето можеше да се стигне с превозни средства, а по-нататък се придвижваха по най-примитивен начин — пренасяха багажа с товарни животни. Но и това доста облекчаваше и най-важното ускоряваше преместването до летните лагери. Така че Бостон първо откара добитъка на лятното пасище, където остави при стадото своите помощници, а през нощта се върна обратно, та на следващия ден да натовари на камиони покъщнината си и да замине със семейството си в планините до есента.