Айзък Азимов - Открити

Така че умът ми регистрира „писалка“ и аз разсеяно се протегнах да я взема, но, естествено, пръстите ми не успяха да я хванат. Самото посягане към нещо предизвиква въздушни течения, които го отблъскват. Човек трябва да се протегне и да го дебне с едната ръка отзад, а с другата да го хване. Взимането на всеки малък предмет в такива условия изисква действия с две ръце.

Обърнах се да видя предмета и тогава разбрах, че моята писалка си стои кротко в джоба ми. Опипах с ръце — там си беше.

— Джо, да си си загубил писалката? — извиках и.

— Не.

— А нещо друго? Ключ? Цигара?

— Не пуша, знаеш.

Глупав отговор.

— Както и да е? — казах аз вбесена. — Привиждат ми се разни работи.

— Никой не е казал, че си психически здрава.

— Погледни, Джо! Там. Там.

Той се хвърли към него. Трябваше да го предупредя, че така няма да стане.

Обаче нашето ровене из компютъра до този момент изглежда беше раздвижило нещата. Виждахме ги накъдето се обърнем. Те плуваха по въздушните течения.

Накрая успях да хвана едно. Или по-точно — то се спря на лакътя на костюма на Джо. Сграбчих го и извиках; Джо подскочи от ужас и едва не го изрита от ръката ми.

— Погледни! — казах.

На костюма на Джо, откъдето го бях взела, имаше блестящо кръгче. Беше започнало да го прояжда.

— Я го дай! — каза Джо. Той го взе предпазливо и го подпря на стената, за да го задържи здраво. След това го обели, внимателно повдигайки тънкия като хартия метал.

Вътре имаше нещо, което приличаше на цигарена пепел. Но на светлината изглеждаше като нежно тъкан метал.

Освен това беше влажно. То бавно се изви, единият му край като че ли сляпо търсеше. Крайчето стигна стената и се прилепи. Джо го избута с пръст. Изглежда му трябваше съвсем лек натиск. Джо си разтърка палеца и показалеца и каза:

— Мазно е.

Металният червей — не знам как другояче да го нарека — вече изглеждаше отпуснат и не се движеше повече, след като Джо го беше докоснал.

Започнах да се въртя и извивам, опитвах се да се огледам.

— Джо — казах аз, — за бога, да нямам и аз нещо по мене?

— Не виждам — каза той.

— Ама разгледай добре! Трябва да се наблюдаваме. Ако ни повредят костюмите, няма да можем да се върнем на кораба.

Джо каза:

— Е, добре, завърти се.

Усещането беше гадно — обкръжен си от нещо, което е готово да ти изяде костюма. Когато се появеше някое, гледахме хем да го хванем, хем се пазехме от него, което беше почти невъзможно. Едно доста дълго се приближи до крака ми и аз се опитах да го ритна, което беше глупаво — ако бях успяла, щеше да се залепи. Тъй като не успях, въздушното течение го отнесе до стената, където си остана.

Джо се протегна припряно да го хване — прекалено припряно. Тялото му се преобърна и единият му ботуш леко ритна стената близо до цилиндърчето. Когато най-сетне успя да се оправи, то все още си стоеше там.

— Не го ударих, нали?

— Не — отговорих. — Удари на десетина сантиметра от него. Няма да избяга.

Бях го обкръжила с две ръце. Беше два пъти по-дълго от предишните. Всъщност, това бяха два залепени по дължина цилиндъра, пристегнати там където се съединяваха.

— Акт на възпроизвеждане — каза Джо, като обели метала.

Този път вътре имаше един пласт прах. Два пласта. По един от двете страни на пристегнатото място.

— Лесно се убиват — каза Джо. Той видимо се успокои. — Мисля, че сме спасени.

— Наистина изглеждат живи — неохотно казах аз.

— Мисля, че са нещо повече. Те са вируси, или нещо подобно.

— Какви ги приказваш?

Джо каза:

— Известно е, че аз съм технолог по компютрите, а не вирусолог, но — доколкото знам нещо за вирусите на Земята, или „Долу“, както би се изразила ти, те се състоят от молекула нуклеинова киселина в белтъчна обвивка. Когато вирусът нападне клетката, той успява да пробие дупка в стената, или мембраната й, като използува подходящ ензим, и нуклеиновата киселина прониква вътре, а белтъчната обвивка остава отвън. Всъщност, той успява да изгради свои копия и произвежда нова белтъчна обвивка за всяко копие. След като вземе от клетката всичко възможно, клетката изчезва и на мястото на нападналия я вирус се появяват няколкостотин дъщерни вируса. Да ти напомня нещо?

— Да. Много познато. Точно това става тук. Но откъде се е появило, Джо?

— Очевидно не от Земята, нито пък от земно селище. Предполагам, че от някъде другаде. Може би се носят из пространството, докато намерят подходящо място, където да се размножат. Търсят порядъчно големи обекти, направени наготово от метал. Не допускам да могат да топят руди.