Айзък Азимов - Открити

— Първо трябва да помисля. Нещо е влязло вътре. Не е метеорит, защото каквото и да е било, то е изгризало идеална дупка в корпуса. Не е отрязано, защото не намерих никъде метално кръгче. А ти?

— Не. Но не ми е дошло наум да търся.

— Аз търсих, но такова нещо тук няма.

— Може да е паднало отвън.

— Въпреки цилиндъра, който е покривал дупката, докато го махна? Много вероятно, а? Да си видяла нещо да излита?

— Не.

— Може, разбира се, все пак да го открием вътре, но се съмнявам — каза Джо. — То се е разтворило някак и нещото е влязло вътре.

— Какво нещо? Чие е?

Усмивката на Джо беше забележително кисела:

— Защо си правиш труда да задаваш въпроси, които нямат отговори?

Той изучаваше вътрешността внимателно, взирайки се във всеки квадратен сантиметър.

— Мога да предположа, че това не е направено от човек.

— Не ставай глупав!

— Искаш ли да се обоснова? Цилиндърът се е закачил, след което нещо вътре е изяло едно кръгче метал и е влязло в Компютър Две. Пропълзяло е по вътрешната стена и е изяло тънък слой метал по някакви причини. Това прилича ли ти на нещо, сътворено от човек?

— На нищо, което да ми е известно. Но и ти не знаеш всичко.

Джо пренебрегна забележката.

— И тъй, въпросът е — как то (каквото и да е) е влязло в компютъра, който е, в края на краищата, добре затворен. Направило го е бързо, тъй като е извадило от строя способността на компютъра да затвори сам дупката.

— Това ли търсиш? — казах аз и посочих.

Той се опита да се спре твърде бързо и се преобърна назад, викайки:

— Това е!

Размахваше ръце и крака във възбудата си, което, разбира се, не го докара до никъде. Аз го сграбчих и аа известно време и двамата се бутахме насам-натам в некоординирани посоки, което също не ни доведе до никъде. Джо ме нарече с разни обидни имена, аз му го върнах (а в това имам известно предимство). Аз разбирам идеално английски, всъщност по-добре и от него, а неговите познания по руски са… е, „откъслечни“ да кажем. А пък обидите на език, който не разбираш, винаги звучат много драматично.

— Ето го — каза той, когато най-сетне успяхме да се оправим.

Джо отдели малко цилиндърче оттам, където външната обвивка на компютъра се срещаше със стената и отдолу се откри малка дупка. Цилиндърчето беше точно като онова от външния корпус, но изглеждаше още по-крехко. Всъщност, то като че ли се разпадна, щом Джо го докосна.

— Най-добре да влезем в самия компютър — каза Джо.

Компютърът беше станал на сол.

Не очевидно. Не мога да кажа, че изглеждаше като проядено от термити дърво. Ако се огледаше компютърът небрежно, човек можеше да се закълне, че е непокътнат. Обаче, ако се погледнеше отблизо, някои елементи просто липсваха. Колкото по-отблизо го гледахме, толкова по-ясно ставаше, че е свършен. И още по-лошо — резервите, които Компютър Две използуваше за самопоправка, бяха почти напълно унищожени. Продължавахме да гледаме и да откриваме нови неща, които бяха изчезнали.

Джо взе цилиндъра от джоба си и го обърна наопаки. Каза:

— Подозирам, че си търси точно такъв силиций. Не съм, разбира се, абсолютно сигурен, но предполагам, че стените му са предимно от алуминий, а основата — предимно от силиций.

— Да не искаш да кажеш, че това е слънчева батерия? — казах аз.

— Част от него — да. Така получава енергия в пространството, енергия, с която да стигне до Компютър Две, енергия да прояде дупка в него, енергия да… да… не знам как да се изразя: енергия, за да остане живо.

— Живо ?

— Защо не? Ето, Компютър Две може сам да се поправя. Той може да маха повредените части и да ги заменя със здрави. Необходими са му, обаче, запаси от резервни части, с които да работи. Ако са му предоставени достатъчно части от всеки вид, той може да построи компютър точно като себе си, стига подходящо да е програмиран. Необходими са му, обаче, запасите и за това не го смятане за жив. Предметът, който е влязъл в Компютър Две, изглежда сам си събира запасите. Това подозрително прилича на живот.

— Искаш да кажеш — казах аз, — че имаме работа с микрокомпютър, достатъчно съвършен, че да бъде смятан за жив?

— Честно казано, не знам какво искам да кажа.

— И кой на Земята би могъл да направи такова нещо?

— Кой на Земята ли?

Следващото откритие направих аз. То приличаше на къса писалка, носеща се във въздуха. Видях я само с крайчеца на окото си и ми се стори, че е писалка. Най-различни неща могат да изскочат от джобовете и да се понесат във въздуха при нулева гравитация. Няма никакъв начин да ги задържиш на едно място, освен ако ги затвориш добре някъде. Можете да очаквате писалки, монети и какво ли не още, което е намерило отвор, да лети накъдето го понесат въздушните течения и инерцията.